Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото — жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир.“ Те бяха слезли на самия бряг, там, дето ги възчакваше готова, люляна тихо над вълните лодка. Во дрезгавата далнина небото, с вечерний си лазурно-тъмен плащ, застилаше заспалото море, като сестра заспалия си брат. При сетнята раздяла се обърна пък друг сега и тихо проговори: — Небесен блян на земен син. Не всякой тъй над света, извърнат от света, високо би можал да се възмогне. — На рамото му сложи с горд замах ръката си, и тъй отвърна Шелли: „Домогвай се до себе си — и възмогнат ще бъдеш ти на тази висота! Грей божий плам на всякого в душата и му целта висока осветлява. Не се възпирай; дето простий смъртен смутен се спира — там хероя почва.“ Во лодката се отделиха трима. Под равний мах на леките весла тя тихо се понесе по морето; и галяха я тъмните вълни, тъй както галят блянове високи тям поверений, с тях възвисен дух. Другарите, там спрени на брегът, изпращаха им сетньо сбогом, шапки размахали в издигнати ръце — докле се татък лодката от поглед в дрезгавината вечерна изгуби. Тъмней нощта. В вълшебна тишина спят небесата, слени с долний мир; и глухий шум на тъмните вълни един сред тая тишина говори — на бездната со говора злокобен. Кат блянове на всесветовен сън, блестят и гаснат ясните звезди, огледани во бездната лазурна. Попътний вятър лодката влече. Безшум се плъзгат пуснати весла и тримата другари, в разговор унесени, нехайно там седяха, без да съгледат облаците бурни, на буйна рат подобни, как прииждат и сбират се и трупат в небесата. Възлегнат на кърмилото един с въздъх към Шелли се така обърна: — Да; да не бяхме слаби! А защо, с това съзнанье, ощений се рвем да бъдем силни? Де е тази сила, що би могла и нази да окрили? „Тя в нас е! Бягай в себе си — живей в сърцето, като жрец в свещений храм, и твоя дух ще бъде окрилен!“ — Утопия това е, Шелли. — „Утопия! И тъй да е — в живота утопиите само дават цел и человека во човека раждат. Утопии сърцето възродяват, превръщат го на рай цветущ, където мирът върховен свива свойто гняздо… Към идеала поглед възведи — не на умът, а на сърцето рожба — и знай, че той едничък е надежден компас в ревът на бурите световни. Тоз, който само с ум на тоя свят живей е жив мъртвец; и чужди са за него и радости и сълзи на живота, — защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!… Що значи твоя страх, другарю мой? Къде си тъмен поглед устремил? Утопията проникни — и страх не ще намери твоето сърце!“ — Над нас се вие буря! Или ти, унесен в своя блян, не виждаш нищо?
