тук в моето разръфано сърце — Пред устни чаша с нектар ти ще спреш, от моето проклятье поразен… Жестока мъка твойта радост трови, на мъките аз зная радостта! Те майка са на щастие, що топли и мен и всички, в чийто горди дух живей надежда… Пращай, Зевсе, твоя крилати пес сърцето ми да рве! При теб завърнат, капка кръв ще капне от клъвът му на пурпурий ти плащ — и твойта радост ще обжегне тя…“ — — — — — — — — — — — — — — — — — — А като че от тоя рев примамен, на другий върх, над голите скали, зад рамото на Прометея, бавно из мрака образ тъмен се издигна — подпря глава на стиснати пестници и светнаха очите му без блясък, подобно две отворени пещи… На Прометея в бурний рев се вслуша и зина той — и бесен смях разцепи заглъхналите задушни простори… Извърна се скований полубог, и хласнати о тъмните скали, веригите му глухо издрънчаха — Не бе то гракът на крилатий пес, нито ревът на фурни… „Ха, ха! Пръв път ли чуваш моя леден смях? Во пропастта на триста векове, човешка скръб събира своя гняв, тъй както в облак буря се събира — и неговия гръм е моя смях. През моя смях ти чуйш ли да ехти горчивий плач на милиони жъртви? Откраднатия от небото огън зафърли ти во моята душа — но бездната й осветли ли?… Мракът направи сал в болеж да се сгъсти — и да роди съзнанието… Защо не ме остави, Прометее, в мрак? Защо ми е съзнание? Нима то светлина ми даде? Само мракът чрез него аз постигнах и съзнах, видях го, как крило е той прострял и в бездната на моята душа отхвърлил сянка — в нея днес живей намръщения демон на съдбата и твойта чест изглежда той с усмивка, на съжаленье бледната усмивка. Напусто само ти проклинаш Зевса! Сбъдна се туй, що майка ти предсказа: в утробата на моята душа, тъй както нявга Озирис насили в утробата на майчина Изида, тъй втори път насили мрак скръбта; роди се нов бог — кост на кост сдроби той черепа на Зевса. На Олимп е пустош днес: минервината сова в развалините още там се тули — и миналото с истеричен плач оплаква нощем… Невиний бог високо и над света и над човека тури незиблем трон — отвърнат от света, и сам света от него се отвърна. Високо се възмогна — от високо той падна. Туй, което чрез смъртта в живота дойде, негова изкупна е жъртва то! И ето аз ти нося за неговото падане вестта… На вехтий трон нов бог се настанява — бог на безбожност. Во кръвта на прежний се той окъпа, къс по къс плътта му разкъса и разфърля с отвращенье на уличните псета да я ръфат… В утробата на моята душа — на бездните световни бездна — спят, до час уречен, час на оплоденье, зародиши на богове безчетни: смърт на едина е живот за другий! — Изчадия на мрак и на съзнанье, по тъмен път, по кървав път те водят и своите, и хорски съдбини, на времето безсмислена играчка… Така ми казва опитът вековен, така ми шепне моето съзнанье — защо ми го ти даде, Прометее?! Предвидливий, когато ти зафърли в душата ми откраднатия огън, предвиждаше ли мойта бъдна чест?
