небето.
— Много сме се отдалечили — започна да се безпокои Мариам.
Дикран понечи да отговори, но в същия миг забеляза, че към тях се приближават две много познати личности. Когато те дойдоха съвсем близо, геолозите едва не извикаха от страх.
Тези двама бяха Дикран и Мариам Андовк.
4
— Безпокоиш ли се?… Или се учудваш?… Или мислиш, че всичко това е плод на болна фантазия? Не бива да се тревожиш! — рече Дикран. — Да вървим заедно, ако искаш.
— Добре — съгласи се другият Дикран.
— Ужасна, проклета планета! Никога не съм срещал толкова необикновена планета!
— Да, и аз не съм срещал — съгласи се Дикран. — Вали дъжд, който не прилича на дъжд. Има две слънца, а температурата не се покачва повече от петдесет градуса. И на всичкото отгоре тази безкрайна плесен…
— Това не е същата плесен, която си виждал на Земята — рече Дикран.
— Струва ми се, че тъкмо тази плесен докара необичайния дъжд. Вероятно не й хареса, че я тъпчем — каза другият Дикран.
Те вървяха по безкрайната равнина. Малко по-далече от двамата Дикран вървяха двете Мариам и тихо разговаряха.
— Къде отиваме? — попита единият от двамата Дикран. — Може би ще е по-добре да се върнем на космическия кораб? Иначе командирът и Ошин ще се безпокоят.
— Наистина, да се връщаме — съгласи се другият Дикран и извика двете Мариам.
— Струва ми се, че тази плесен умее да мисли — каза единият Дикран. — Но и това е много странно.
— Защо да е странно? — възрази другият Дикран. — Нима мислещите същества във Вселената трябва непременно да са еднакви?
— Не — отвърна Дикран. — И въпреки това е странно. Много бих искал по време на тази експедиция да стигнем до взаимно споразумение с тази плесен. Убеден съм, че тя умее да мисли. Не искам да я наричам „човек“ само от морална гледна точка.
— Изпълнението на това твое желание е свръх силите на нашата експедиция — рече другият Дикран. — По-умно ще е, ако се върнем на Земята, вместо да я разгневяваме.
— Ти защо спря? — попита единият Дикран. — Да вървим!
Те бяха спрели на граничната ивица, докъдето бе отстъпила плесента.
— Ще бъде неудобно двамата едновременно да се доближим до космическия кораб — каза другият Дикран. — Какво ще помислят за нас командирът и Ошин?
— А ти кой си?
— Дикран.
— И аз съм Дикран.
— Разбира се.
— Не ти ли се струва, че всичко това е малко странно?… Какво мислиш ти за нас двамата?
— Аз ли? — единият от двамата Дикран поклати глава, усмихна се и забързано се отправи към далечния хоризонт.
Последва го едната от двете Мариам. След малко двамата се сляха със сивата равнина.
На граничната ивица с плесента пак стояха Дикран и Мариам. Без да поглеждат назад, те се приближиха до кораба и се покатериха по стълбата.
5
След няколко часа геолозите напуснаха плесенясалата планета.
— Вие си починете и се успокойте — предложи командирът на Дикран и на Мариам, след като изслуша разказа им. — Скоро ще се отдалечим от тази планета.
Няколко дни след това Ошин Пакрат прошепна на командира:
— Дикран и Мариам ми се струват променени.
— Така ли?
— Може би не са добре — предположи Ошин.
— Искаш да кажеш, че са болни? Може и да са. Защо не!… — отвърна командирът.
— След излитането ни от плесенясалата планета, ти не си ги виждал — рече му Ошин Пакрат. — Хайде да ги посетим!
— Хайде! — съгласи се, макар и неохотно командирът.
Дикран и Мариам бяха седнали в общата зала и с необичайна, леко иронична усмивка посрещнаха командира и Ошин.
— Как сте? — попита ги командирът.
Вместо отговор те сякаш започнаха да се стопяват. Отначало се обвиха в мъгла, после мъглата се превърна в прозрачен дим и накрая образите им се разсеяха.
— Дикран! — извика смутено Ошин Пакрат. — Мариам!…
Командирът се отпусна в креслото, в което преди миг седеше Дикран.
Той разтърка слепоочията си и смутолеви:
— Няма ги. Изчезнаха. Значи те не са се върнали на кораба, а са останали на планетата!
Ошин Пакрат се изчерви. Той нищо не разбираше.
— Планетата ги замени с двойници — продължи командирът. — Плесента ги пое и ги задържа при себе си, а вместо тях ни изпрати двойниците им.
— Защо?… Защо ги остави при себе си? — попита Ошин Пакрат.
— Не зная… Вероятно за да ги опознае. Вероятно за да ни накара да разберем, че не трябва повече да се занимаваме с нея.
— Дикран! — захълца Ошин Пакрат. — Мариам!…
— Плесента беше по-силна — рече командирът. — Може да е била по-глупава, но беше по-силна. А ние не успяхме навреме да предвидим това.
— Може би… не е късно да се върнем, а? — предложи Ошин Пакрат.
— Има ли смисъл? — отвърна командирът. — Дикран и Мариам не съществуват вече за нас, няма ги… А ние двамата сме безсилни пред плесента. Вероятно след време хората ще посетят тази плесенясала планета и тогава ще бъдат много по-търпеливи и малко по-мъдри.
Информация за текста
© Карен Симонян
© 1987 Агоп Орманджиян, превод от арменски
Сканиране и разпознаване: Xesiona, 2008
Редакция: ultimat, 2008
Издание:
Карен Симонян. Планетата на двойниците
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна
Поредица: „Библиотека Галактика“ №85
Съветска — арменска, I издание
Съставител Агоп Мелконян
