— Каза, че съжалява, загдето не е успяла да ти благодари за гостоприемството. Не се вълнувай, момчето ми — добави старецът, — аз сам ще се занимая с клиентите. А ти иди да си починеш малко. После ще се измиеш, ще се обръснеш, ще се освежиш. И ще се увериш, че всичко, което ти се е сторило ужасен кошмар, е нещо съвсем обикновено и делнично в живота на хората…
— Да, вероятно — разтърквайки очи, промърмори Нерсес Мажан и се заизкачва по спираловидната стълба.
По навик той надникна в стаята, където бе нощувала Урсула. Очакваше да види следите от нощните гости. Но прилежният Нестор бе оправил леглото и стаята го посрещна с обичайната тържественост и строгост.
Нерсес Мажан въздъхна гневно и излезе от стаята.
…Кикенските кожи ласкаво го приютиха След миг Мажан вече витаеше в света на звездните огньове, разпилени по синьото кадифе на небосвода.
Въжеиграчът стои угрижен и печален на опънатото под звездите въже. Угрижен и печален, той свири на цигулка.
Мелодията като бели талази мъгла се носи в далечината, а звездните огньове й пригласят с червени, сини, жълти и оранжеви викове…
„Естер!…“
Сините ливади започват от прага на къщичката и стигат чак до хоризонта, там, където Червеното слънце поглъща пепелявия здрач.
По ливадата има следи от човешки стъпки.
„Естер… Добро утро!…“
Срещам я пред градинката на сарафина само в дните, когато въжеиграчът спокойно се люлее под звездния купол. Аз се откъсвам от земята и леко стъпвам по облачетата.
Кестеняви, златисти, бронзови къдрици… И румен девичи свян… Треперещи устни, търсещи жадувани целувки.
А въжеиграчът все тъй свири на цигулката си.
По синята ливада има следи от човешки стъпки, които ме водят към вечната младост.
В кафенето на малкото градче са седнали трима. Аз, момичето и въжеиграчът с шапка с пискюл.
— Ти ни пречиш — казва ми въжеиграчът, дъвчейки пискюла на островърхата си шапка.
— Да вървим, Естер… С моята флейта ще изсвиря за тебе вълшебна песен. Тя се ражда само веднъж и повече никога не се повтаря. Да вървим, Естер!
— Отивай си! — казва въжеиграчът. — Естер е моя… Отдавна е моя… Тя е моята песен, мигар не знаеш? Слушай — той продължава да дъвче пискюла на шапката си, притиска цигулката под брадата си и мелодията се понася из звездния свят.
— Естер!
— Отивай си — казва момичето и слага глава на рамото на въжеиграча. — Аз му принадлежа… Отдавна, много отдавна…
По тъмния небосвод трептят звездите. Въжето бавно се люлее… в такт с него се люлее и Естер.
Стъпвам по облачетата, които се изплъзват изпод нозете ми.
— Аз съм песен… песен… песен…
— За другиго?
— За другиго… другиго… другиго…
— Жалко — шептя аз. — Много жалко… Ти беше девойче, чиито устни жадуваха целувки, но аз не се осмелих да го сторя, за да не се разбият мечтите ти под тежестта на вечната младост.
— Естер!
Сините тревици на ливадата се изправят и заличават следите от стъпките. Може ли да се загуби вече изгубеното?
Наблюдавам въжеиграча, който се е превърнал в малка точка под тъмния небосвод.
— Отивай си! — ечи гласът му под звездния купол. — Чакат те!…
— Кой!…
— Линда!… Линда!… Линда!…
… Двама тичат един срещу друг под лъчите на Червеното слънце, през горите, реките и ливадите. С нетърпение и скрита горестна надежда ги гледам и си мисля: ще се срещнат ли, ще се влюбят ли?
Защото единият от двамата съм аз, а другата — Естер!
Остават няколко крачки… Протягам ръце и искам да уловя една неразказана приказка. Сякаш усещам влажните пръсти на Естер, чувам учестеното й дишане, но въжеиграчът ме хваща за ръката:
— Чакат те, чакаат!…
Нерсес Мажан се събуди, но не отвори очи. Искаше му се сънят да продължава, ала след миг осъзна, че това е невъзможно.
„Защо си спомних за Естер?“ — помисли си той. И сърцето му се сви от непреодолима мъка. „Естер!“
— Нерсес, събуди се, чакат те! — чу той гласа на Нестор и отвори очи.
— Кой ме чака?
— Линда, момчето ми, Линда Ло.
Нерсес се надигна.
— Къде е, какво иска?
— В трапезарията е, синко… Изглежда, много се интересува от момичето.
— Ей сега, Нестор — Мажан седна и разтърка очи, надявайки се, че макар и за миг сънят ще се върне. — Сега… ще се обръсна и ще дойда.
— После, момчето ми, после ще се обръснеш — посъветва го Нестор. — Представителите на закона не обичат да чакат. А жените — още по-малко.
Трета глава
Това се беше случило толкова отдавна, че Нерсес Мажан беше изгубил представа точно кога и сега вече не можеше да определи колко години или десетилетия са минали от онези далечни дни. Впрочем то не беше толкова важно. Нерсес просто неочаквано си спомни детството и се почувствува четиринадесет- петнадесетгодишен.
Той видя и града, чиито къщи бяха нанизани като мъниста по единствената крайбрежна улица, която по залез слънце бързо потъваше в здрач.
Той си спомни именно залеза, защото всеки един от тях — четиринадесет-петнадесетгодишните, очакваше този миг през целия ден и защото, изглежда, само тези юноши можеха да го почувствуват и оценят. Момчетата си бяха разделили града на няколко части. По взаимна договореност всяка вечер те напускаха своите къщи, дворове и градини, за да опазят неприкосновеността на кварталите си.
Момчетата вървяха само от едната страна на улицата, край горската ивица, зад която влачеше водите си широката, спокойна река. Те крачеха поединично, сякаш излизаха на разходка, за да подишат чист въздух, преди да си легнат. После се срещаха на закътаната горска поляна или на някоя скала край брега на реката и разгорещено обсъждаха плана за предстоящите бойни действия.
Колко сложни, колко дръзки и колко смели бяха тези планове и колко наивни изглеждат те сега!
Нерсес бе един от редовите членове на тази група. Като всички и той се вълнуваше и въодушевяваше от разпалените кратки речи, които водачът на групата — Маджо Дребосъка, произнасяше във вечерната тишина, под студения блясък на капутанските звезди.
За какво говореше той?… Възможно ли е човек да си спомни?
Не, сега Нерсес Мажан не можеше да си спомни това, но беше уверен, че тези речи много си приличаха и сякаш периодично се повтаряха.
Маджо започваше така:
— Обръщам се към вас, капутански мъже… Аз, Маджо Дребосъка, се обръщам към вас!… Снощи враговете са нарушили южната ни граница.
