Търговецът измърмори нещо под носа си и количката му за пръв път се отклони, описа дъга и заобиколи Нерсес Мажан.
В този ранен час улица „Весел заек“ се сливаше в далечината с хоризонта, обхванат от виолетовия огън на изгряващото Синьо слънце.
Тракането на колелетата по паважа постепенно утихна. Нерсес Мажан продължи по улицата. Двуетажните къщи с чудесна архитектура бяха отделени една от друга с малки градинки. Улицата бе измита наскоро и блестеше, отразявайки вълшебните оттенъци на виолетовата зора. По тротоара напевно бълбукаха поточета.
Нерсес Мажан спря на ъгъла, пред къщата за обмяна на валута. Утринните благоухания на разбуждащата се градина опияняваха. Оглушително чуруликаха най-различни птици, сякаш водеха безплодни спорове… Птичият напев успокоява човешката душа. Той донесе облекчение и на Нерсес Мажан, който за една нощ неволно се оказа във водовъртежа на неочаквани събития.
Следващата пряка водеше към улица „Голямо куче“. Нерсес Мажан, застанал насред улицата, с мъка потисна желанието си да послуша птичите трели. И когато от ромбоидния прозорец на втория етаж се показа любопитното разтревожено лице на жената на сарафа, Нерсес решително тръгна в противоположна посока. След десетина крачки гой се обърна. Този път от прозореца го гледаха и жената на сарафа, и самият сараф, и двамата с познатите нощни дантелени шапчици, и двамата изплашени, разтревожени, сънени.
Нерсес Мажан ускори крачките си.
Вървеше и трескаво мислеше каква ще бъде неговата роля в създадената ситуация. Благоразумието му подсказваше да остане далече от всичко това или в краен случай да наблюдава случилото се като страничен, не заинтересован човек. Но Нерсес разбираше, че такова решение ще тежи на съвестта му и дълго, може би цял живот ще го терзае. При това той не беше убеден, че с намесата си би могъл да промени нещо в тази заплетена история. С една дума, не беше сигурен в себе си.
След години той ще си спомня чувството на неувереност и нерешителност, което го беше обзело на улица „Весел заек“. Този спомен ще го изпълва с радост и вдъхновение, каквито спохождат великите творци, когато след продължително бездействие те изведнъж усетят, че в душата им още не е угаснал вътрешният огън, че някогашният порив към творчество, неукротим, неизчерпаем, не ги е напуснал и е готов да се разгори.
А сега, сам, без ничия помощ, Нерсес Мажан трябваше да вземе важно, съдбовно решение. Затова не искаше да се прибере вкъщи. Там щяха да му пречат и старият Нестор, за когото понятието време не съществуваше, и търсената от ПОСИЗУ Урсула, със символичния доспски знак на едрата й гръд.
Разстоянието от механата, където седяха с жената в черно, до улица „Весел заек“ Нерсес Мажан измина бавно, опитвайки се да вземе най-правилното решение.
Но… напразно! За да събере мислите си, за да се съсредоточи, трябваше да е в спалнята с кикенски кожи; искаше му се да легне на тях с притворени очи и да мисли, да мисли, да мисли…
Само „Клубът на жителите кореняци“ можеше да замени спалнята. Естествено, не напълно, но засега Нерсес нямаше друг изход.
Когато отмина завоя, той забеляза входа на клуба. Някога аборигените на Петата планета Алфа от съзвездието Скорпион украсили фасадата на сградата с тайнствени змиеподобни знаци, които в миналото имали някакъв смисъл, но сега, тук, на Виланк, го бяха загубили. Но тези знаци оставяха странно, непознато, дълбоко вълнуващо впечатление. Под тяхното въздействие се раждаше непреодолимото желание да се изтръгнат смътните спомени от тъмните кътчета на подсъзнанието и да се види как в миналото тези аборигени са били усмирявани и подлагани на унищожение. Но те не позволили да бъдат покорени, искали да запазят достойнството и честта си и затова били унищожени физически.
След като местното население на планетата било ликвидирано, хора със съмнителен произход превърнали освободените земи в плантации за чамчар, запазени до ден днешен. От корените на чамчара приготвят прочутите цигари „Сърце на скорпион“.
— Добро утро, меластър Мажан!
— Добро утро — отвърна той на възрастния гардеробиер.
— Отдавна не сте идвали, забравихте ни вече!
— Да, доста отдавна.
— Заповядайте, меластър! Днес сте един от първите ми клиенти — рече старецът и взе шлифера му.
— Така и предполагах — със задоволство отвърна аптекарят.
В утринните часове „Клубът на жителите кореняци“ обикновено гъмжеше от хора. След напрегнатата нощна работа посетителите идваха тук да пийнат грог или маулско кафе и да обсъдят последните новини.
Нерсес Мажан с леко кимване поздрави първите двама-трима посетители, които разговаряха, настанени удобно в меките кресла.
Той седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава оранжевия изгрев, и погледна часовника си. Оставаше час, час и половина до идването на жителите кореняци и клубът щеше да се напълни. Тогава по прозорците щяха да заиграят първите лъчи на Оранжевото слънце, а по-късно привечер щяха да се удавят в отблясъците на Синьото слънце.
Нерсес взе бутилка с пъстър етикет, наля в чашата си пенливата студена течност, отпи няколко глътки и с удоволствие усети как тежкото оловно бреме на умората, притиснала тялото му, изчезва.
— Имам малко работа с вашия приятел. И с вас…
Защо веднага не й каза, че няма нищо общо с този човек, че го е срещнал за първи път преди час-два и тогава е научил, че се нарича Оскар.
— Слушам ви, меластра.
— Тук не е удобно. Не е ли по-добре да се качим горе?
— Моля, меластра!
Настаниха ги в салона на втория етаж. По всичко личеше, че съдържателят на клуба-бар кани тук високопоставените посетители на града, натоварени с изпълнението на държавни задачи, и им устройва богати приеми, по време на които се решават такива жизненоважни въпроси, каквито не биха могли да бъдат дори разисквани в мрачните официални кабинети.
Ослепително ярка светлина — след мекия полумрак, царящ долу.
— Седнете.
Жената вече не се усмихваше. И когато тя, скръстила ръце, застана зад стола на Оскар, Нерсес Мажан неволно възкликна: „Линда Ло?“ Най-сетне я позна: Линда Ло, очарователната Линда, една от най-опитните следователки в ПОСИЗУ.
— Вашето име, меластър? — попита Линда Ло, без да обръща внимание на възклицанието на Мажан.
Оскар учудено погледна аптекаря, недоумявайки защо е нужно да го питат за името му, след като то е известно. Мажан не сподели удивлението му и дребният на ръст човек тихичко каза:
— Оскар.
Нерсес Мажан изпи втора чаша от освежителното питие и възропта в себе си, че сервитьорът се бави.
В салона влязоха още двама души. Щом видяха Нерсес, веднага му се усмихнаха. Аптекарят се побоя, че те могат веднага да дойдат при него и да подхванат безсмислен, ненужен разговор. И той рязко се обърна към прозореца, демонстрирайки безразличие към обкръжението си.
— Помните ли името на партньора си в играта на карти, меластър Оскар?
— Разбира се.
— Моля, отговорете точно!
— Зенон Джабез.
— Кога го срещнахте за пръв път?
— Преди шест години.
— Къде?
