— Тя каза още нещо, което ме шокира и аз й забраних да го повтаря където и да е. Говорех й за вашия син, за Патрик. Помолих я да помисли за него, за бъдещето му. Тогава тя ми изтърси почти сухо: „Никога не съм имала майчинско чувство!“ Вярно ли е това?

Ален се видя принуден да помисли, да потърси някои случки в паметта си. Когато Патрик се роди, те не бяха още богати. Това стана малко преди да му хрумне идеята за списанието. Шатон беше положила големи грижи за бебето, понякога дори с някаква прекалена взискателност. Също както в работата си — когато пишеше статия, винаги преписваше цялата страница, ако откриеше само една-единствена машинописна грешка.

Тримата бяха живели почти две години в Париж. След това бяха взели бавачка и от този момент нататък Шатон отново се беше хвърлила в работата си, срещаше се с него където и да е, а после се прибираха заедно късно през нощта.

Не й идваше на ум да отиде да види заспалото си дете, преди самата тя да си легне. Повечето пъти Ален отиваше да го види сам.

Бяха купили и преустроили къщата в Нонет, отиваха там в края на седмицата и Шатон се възползуваше от това най-вече, за да работи.

— Разбирам какво е искала да каже — промълви Ален.

Рабю стана с поглед, отправен към стенния часовник. Телефонът на писалището му иззвъня. Адвокатът вдигна слушалката.

— Да. Свържете ме. Той е още тук. — Подаде слушалката на Ален: — Търсят ви от вашата редакция.

— Ало, Ален! Тук е Борис. От половин час се мъча да се свържа с теб. Обадих се у вас и някаква възрастна жена, която не можах да позная по гласа, ми каза, че си излязъл тичешком, след като някой те потърсил по телефона. Спомена за адвокат. Телефонирах на Елбиг, но той не си беше в къщи. По-късно, когато го открих, каза ми, че си при Рабю. От около час има нещо ново. Комисарят Руман пристигна с двама от своите хора. Показа ми една хартия, подписана от съдия-следователя и се настани в кабинета ти. Претършува най-старателно всички чекмеджета. После ми поиска списъка на персонала. Заяви ми, че възнамерява да изслуша всички, но че това нямало да продължи дълго. Държеше да започне от телефонистките.

— Идвам.

Остави слушалката и се извърна към Рабю, който проявяваше признаци на нетърпение.

— Комисарят Руман е в кабинета ми заедно с още двама полицаи. Претърсил е чекмеджетата ми и разпитва персонала ми. Държал е да започне от телефонистките.

— Какво ви казвах аз?

— Смятате ли, че подозира някой от моите сътрудници?

— Във всеки случай тръгнал е на лов и вие не ще го спрете. Благодаря ви, че дойдохте. Опитайте се да откриете нашия човек.

Нашия човек! В този израз имаше толкава ирония, че Ален не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Имате нужда от една чашка. Ще видите малък бар вляво, щом излезете от нашия вход.

Ален се разсърди вътрешно на Рабю. Сърдеше му се за всичко. За начина, по който го беше повикал при себе си, за начина, по който беше повторил думите на Шатон и му беше припомнил нуждата му от пиене.

Зачака асансьора с наведена глава и скоро след това се озова пред тезгяха на малкия бар.

— Двоен скоч.

— Какво?

— Едно двойно уиски, щом като предпочитате тъй.

Работници, облечени в дочени дрехи, го гледаха с любопитство. Нямаше желание да се срещне с Руман. По външния му вид комисарят също щеше да разбере как е прекарал нощта.

Не изпитваше срам. Беше свободен. Беше прекарал живота си да се присмива на хората, да ги скандализира, нарочно, от спортно чувство.

Но защо неочаквано се чувствуваше неудобно, щом го поглеждаха в лицето? Нищо не беше направил. Не носеше никаква вина за това, което се беше случило. Хиляди мъже се любят с балдъзите си, това е всеизвестно. По-младите сестри имат склонност да задигат това, което по-голямата сестра притежава.

Адриен никога не го беше обичала, но той пет пари не даваше за това. А може би и Шатон също така не го беше обичала никога?

И в края на краищата какво всъщност означаваше тази дума? Той продаваше седмично един милион екземпляра любов. Любов и секс. Това беше едно и също нещо.

Не обичаше да се чувствува сам. Не от някаква нужда да размени мисли, нито дори от нужда от приятелска топлота.

— Улица Нотр-Дам-дьо-Лорет! — подхвърли той на шофьора, като хлопна вратата на таксито.

А от нужда за какво? От нечие присъствие изобщо, от чието и да е присъствие. Самотните старци имат куче, котка или канарче. Някои се задоволяват с една червена рибка.

Никога не беше гледал на Шатон като на червена рибка, но сега като оглеждаше с нови очи миналото, даваше си сметка, че за него тя е била преди всичко едно присъствие. И в баровете, и в ресторанта, и в колата. Отдясно, само на няколко сантиметра от лакътя му.

И преди обед, и следобед чакаше Шатон да го потърси по телефона и се дразнеше, когато тя не се обаждаше. Колко пъти за тези седем години те бяха водили истински разговор?

В периода, когато създаваше списанието, той действително й беше говорил за него. Беше въодушевен, уверен в успеха си. Тя го гледаше с мила усмивка.

— Какво мислиш за това?

— Не е ли вече направено подобно нещо?

— Не съвсем същото. Изглежда, че не разбираш онази лична, интимна страна на въпроса. Днес хората се стремят да индивидуализират всичко, защото всичко се фабрикува серийно, включително и забавленията ни.

— Може би.

— Ще се включиш ли в нашия екип?

— Не.

— Защо?

— Жената на собственика не трябва да бъде една от персонала.

Бяха разговаряли също така и при случая с къщата в Нонет. Бяха открили къщата през един съботен следобед, когато бродеха из полето. А в неделя, в хотела, където бяха отседнали, вече крояха планове.

— За нас е просто необходимо да имаме вила, разбираш ли?

— Може би. Не е ли малко далеч от Париж?

— Доста далеч, за да обезкуражава досадниците. И не много — за да прогони приятелите ни.

— Възнамеряваш да каниш много хора, така ли?

Не възразяваше, оставяше го да върши, каквото си бе наумил, следваше го. Но без да се приобщава към ентусиазма му.

— Шофьор, спрете зад онази червена кола.

— Ваша ли е?

— Да.

— Струва ми се, че виждам две-три квитанции, закрепени върху предното стъкло.

Така беше. Бяха му лепнали две глоби. Ключът беше останал на таблото. Моторът не се запали изведнъж. Ален гледаше заведението, където до снощи не беше стъпвал никога. Сред снимките на разсъблечените момичета, той позна и снимката на Беси, поставена точно в центъра, в по-голям формат от останалите — сякаш Беси беше звездата на заведението.

Стигна пред редакцията на улица Маринян и вкара колата си в двора. Поколеба се дали да се качи. Обяд беше минал. Помещенията на приземния етаж бяха затворени.

Нима щеше да стигне дотам, че да се страхува от някакъв помощник-комисар от криминалната полиция?

Вы читаете Затворът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату