— Предполагам.
— Нямате ли друг пистолет?
— Не, имах само този броунинг.
— Обещавате ли, че няма да си набавите друг?
— Обещавам.
— Вярвам ви. Пригответе се за изненада. Моите хора разпитаха портиерите на сградите, където живеят някои от вашите сътрудници — тези, които ни изглеждаха най-съмнителни. Обикновено последната врата, на която ще позвъниш, излиза добрата. Но този път съдбата пожела да бъде първата, най-близката — на улица Монмартр.
Ален се попита кой от редакцията живееше на улица Монмартр.
— Жулиен Бур.
Фотографът с изкривената глава и болнавото лице! Този същият, когото той срещна снощи в бара на улица Нотр-Дам-дьо-Лорет!
— Изненадва ли ви това?
Той се помъчи да се усмихне.
— Изборът ми изглежда странен.
Бур беше последният човек, за когото би допуснал. Той беше небрежен към външността си и можеше да се твърди с положителност, че не си миеше никога зъбите. Никога не гледаше хората право в лицето, сякаш изпитваше страх от тях.
Всъщност Ален не знаеше почти нищо за миналото му. Преди да постъпи в „ТИ“, Бур не работеше за никой от по-важните седмичници, нито за големите ежедневници.
Кой му го беше препоръчал? Ален се ровеше в паметта си. Това беше още преди няколко години. Не беше някой тясно свързан със списанието този, който му го беше представил, а срещата беше станала в един бар.
— Алекс! — извика той високо. И обясни на комисаря: — Питах се как съм се запознал с него. За него ми говори най-напред Александър Манок. Манок е нещо като постановчик в киното. Говори много за филмите, които ще направи, но е създал само два късометражни. За сметка на това обаче познава безброй извънредно красиви момичета и когато ни трябват модели, случва се да му звъннем по телефона.
Не можеше да го проумее! Бур, окаяният, жалкият! Бур, с когото нито една от машинописките не би спала! Разправяха, че миришел лошо, но Ален не беше забелязал такова нещо досега.
Бур излизаше рядко с тайфата, но дори и тогава просто само присъствуваше. Всички навярно биха се изненадали, ако изведнъж вземеше участие в разговора.
Донасяше снимките си, качваше се чак на тавана при Леон Аняр, за да ги разпределят заедно по страниците, защото не се решаваше да направи това сам.
— И двете! — прошепна изумено той.
— Вашата жена първа започнала да отива на улица Монмартр.
— У него ли е ставала тази работа?
— Да. Сградата е голяма, но почти готова да рухне. В нея има главно кантори и ателиета. Едно ателие за фотогравюри например.
— Да, знам го.
Навремето там се помещаваше редакцията на един второстепенен седмичник, в който Ален бе сътрудничил в началото на кариерата си. По почти всички врати се виждаха емайлирани табелки. Гумени печати. Фото-копиране. Юбер Моане — заклет преводач. Агенция Е. П. С.
Никога не беше разбрал каква беше тази агенция Е. П. С, защото седмичникът беше излязъл само три пъти.
— Той държи най-горе една голяма стая и две по-малки. Голямата стая му служи за студио и именно там прави повечето от снимките си. Живее сам. Моят инспектор показал на портиерката снимки на жена ви и тя веднага я познала: „А, да… Това беше онази толкова мила и елегантна млада дама!“ — възникнала тя.
— Кога е почнало това?
— От около две години.
Ален не можа да се сдържи и стана. Това надминаваше очакванията му. Цели две години Шатон е била любовница на Жулиен Бур и той не беше забелязал нищо! Тя продължаваше да живее с него. Любеха се. Спяха голи в същото легло. Само напоследък Шатон се беше показала по-хладна.
— Близо две години!
Той избухна в смях, в някакъв суров, див, жесток смях.
— Ами сестрата? Кога е съблазнил и сестрата, този жалък тип?
— Преди не повече от три-четири месеца.
— Всяка си е имала свой определен ден, така ли?
Комисарят го наблюдаваше спокойно.
— Напоследък Адриен е отивала при него по-често.
— Само за да прави сечено на сестра си, дявол да го вземе! На свой ред!
Той крачеше напред-назад както в кабинета си или в салона на жилището си.
— Баджанакът ми в течение ли е?
— Сега не е момент да му кажем това. Нали погребението ще се състои утре сутринта?
— Разбирам.
— Освен това, не съм аз този, който ще му го каже. Ако господин Рабю счита, че би могъл да му го съобщи по-умело…
— Значи сте уведомили Рабю?
— Да.
— Той ли ви посъветва да ме повикате тук?
— При всички случаи бих постъпил така. Журналистите са плъзнали по всички посоки. Отишли на улица Лоншан преди нас и един седмичник от онази порода, за която преди малко споменахте, днес пише по вашия въпрос.
— Бур дори не е човек, на когото можеш да строшиш муцуната! — изръмжа Ален.
— Разполагам и с някои други сведения за него. Името му ми подсказваше нещо. Отидох при моя колега от Нравствената, който се е занимавал с Бур преди няколко години.
— Под следствие ли е бил?
— Не. Поради липса на доказателства. Преди малко споменахте едно име — Алекс Манок. Нравствената го е държала дълго време под око заради еротични снимки. Следили са го внимателно. Срещал се е няколко пъти с Жулиен Бур и все в кафенета или барове. Бур положително е бил изпълнителят, но при обиска на студиото му на улица Монмартр негативите не са били намерени. Не знам дали продължават. Това не е в моята област и впрочем няма никакво значение за нашия случай. Колегата ми е убеден, че не се касае само до снимки, но до цели филми.
— Мислите ли, че е снимал и жена ми?
— Не вярвам, господин Поато. Първоначално имах намерение да отида веднага при него и да хвърля поглед върху наличните му снимки. Но бихме рискували да си създадем някои неприятности в момента. Почти невъзможно би било това да мине незабелязано, когато цялата преса е скочила на крак.
— Бур! — повтори Ален, като гледаше втренчено в пода.
— Ако бяхте на моето място в продължение на двадесет години, не бихте били толкова изумен. Понякога жените имат нужда от някое по-слабо от тях същество, или поне което те смятат за по-слабо, от някой човек, който да предизвиква в тях съжаление.
— Знам тази теория — каза нетърпеливо Ален.
Той разбираше тези неща много по-добре от комисаря и затова беше станал изведнъж толкова мрачен.
Дойде му до гуша от всичко това. Искаше му се да си тръгне час по-скоро.
— Обещавате ли ми…
— Че няма да убия Бур ли? Шамар дори няма да му ударя. Питам се дали въобще да го изгоня от работа, защото той е най-добрият ни фотограф. Виждате, че няма от какво да се боите. Благодаря ви, че ме осведомихте за положението. Рабю сигурно ще я оправдае. Те ще бъдат щастливи и ще имат много
