хвърляше прелестно сияние върху светлата й кожа. — Сегиз-тогиз се осведомявам за събитията, но като че ли съм прекалено заета, за да се пристрастя като много други напоследък.
— Саваните са станали вездесъщи.
Ада спря под сянката на гигантски бряст с ниски клони, отпусна слънчобрана и го затвори.
— Опитвал ли си?
— О, да. Точно между двайсетилетките ми беше много на мода. Няколко седмици се наслаждавах на… на ония жестокости. — Не успя да скрие отвращението си при спомена за това. — Оттогава престанах.
— Против насилието ли си, братовчеде?
Деймън махна с ръка.
— По-точно съм против неговата… безразборност.
Ада тихо се засмя.
— Поради същата причина се въздържа и Харман. Двамата имате нещо общо.
Тази мисъл прозвуча толкова абсурдно, че Деймън не реагира а само побутна няколко сухи листа на земята с върха на бастуна си.
Ада вдигна поглед към слънцето, вместо да задейства часовата функция на дланта си.
— Скоро ще започнат да се събуждат. „Един час под савана е равен на осем часа бурни преживявания“.
— О — рече Деймън и се зачуди дали в този случай клишето всъщност не е игра на думи. Изражението й, винаги учтиво, но граничещо с дяволито, не издаваше нищо. — Това леене… много ли ще продължи?
— Почти цяла нощ.
Той изненадано запремигва.
— Нали няма да нощуваме на реката или там, където ще се разиграе събитието? — Запита се дали нощуването под звездите и пръстените ще увеличи вероятността да преспи с младата жена.
— На мястото на леенето ще има провизии за онези, които искат да останат там цяла нощ — поясни Ада. — Хана обещава невероятно зрелище. Но повечето ще се върнем в имението някъде след полунощ.
— Ще има ли вино и други напитки на… хм… леенето? — попита Деймън.
— Определено.
Беше негов ред да се усмихне. Нека другите гледат спектакъла, той щеше цяла вечер да налива напитки на Ада, да последва нейната „бурна“ насока на многозначителен разговор, да я изпрати до имението (с малко късмет и грижливо планиране, само двамата в тясна едноколка), да я залее с цялата сила на своето внимание — и с още съвсем мъничко късмет тази нощ нямаше да сънува жени.
Късно следобед двайсетина от гостите в имението — някои бъбрещи за преживените под савана събития, за това как Менелай бил пронизан с отровна стрела или някакви подобни глупости — бяха събрани от услужливите слуги и заедно заминаха за „мястото на леенето“ с керван от дрошки и едноколки. Едни войникси теглеха колите, а други тичаха отстрани като охрана, въпреки че щом в гората нямаше тиранозаври, помисли си Деймън, защо трябваше да ги охраняват?
Беше уредил да е в първата едноколка с домакинята и Ада му сочеше интересни дървета, долчета и потоци по над трикилометровия черен път до реката. Деймън заемаше повече място от тяхната страна на червената кожена пейка, отколкото предполагаше приятната му закръгленост, и бе възнаграден с допира на бедрото на Ада в неговото през цялото пътуване.
Целта им, видя той, когато излязоха на варовиковия хребет над речната долина, не беше самата река, а един приток, широк стотина метра, където ерозията и наводненията бяха образували пясъчна ивица, нещо като плаж, и там се извисяваше паянтова постройка от дънери, клони, стълби, улеи, рампи и стълбища. Заприлича му на ешафод, макар че никога не бе виждал истински ешафод, естествено. От плиткия приток се издигаха факли и самата паянтова сграда наполовина беше върху пясъка, наполовина — над водата. На стотина метра оттам, точно преди вливането на притока в реката, имаше тесен остров, обрасъл със сагови палми и папрати, и от него изригнаха птици и дребни летящи влечуги които разкъсаха вечерната тишина с крясъци и обезумяло пляскане с криле. Деймън разсеяно се запита дали на островчето няма и пеперуди.
В един тревист участък над плажа бяха опънати пъстри копринени палатки, шезлонги и дълги маси с храна. Насам-натам се носеха слуги и прелитаха над главите на пристигащите гости.
Деймън слезе след Ада от едноколката и позна неколцина работници на странното скеле: на върха Хана с червена забрадка връзваше още структурни елементи. На пет-шест метра под нея оглупелият Харман, гол до кръста, потен, със странно почерняла кожа, подклаждаше огън. Други младежи, навярно приятели на Хана и Ада, сновяха по дъсчените скелета и стълби и носеха тежки товари пясък, клони и кръгли камъни за строежа. В глинената основа на постройката пламтеше буен огън и в привечерното небе хвърчаха искри. Действията на всички работници изглеждаха целенасочени, макар че Деймън не виждаше за какво може да служи високата купчина съчки, вейки, улеи, глина, пясък и огън.
Долетя слуга и му предложи чаша. Той прие и отиде да потърси шезлонг на сянка.
— Това е леярска вагрянка — по-късно същата вечер обясни на събралите се гости Хана. — Построихме я за около седмица, карахме материали по реката с канута. Рязахме и огъвахме клони.
Бяха поднесли разкошна вечеря. Слънцето все още осветяваше високите хълмове от отсамната страна на реката, ала самата долина тънеше в сянка и двата пръстена ярко сияеха в помръкващото небе. Към тях се носеха искри, мехът пуфтеше, пещта ревеше. Деймън си взе поредната чаша, осмата или десетата, и предложи друга на Ада, която поклати глава я отново насочи вниманието си към Хана.
— Изплетохме нещо като кошница и облицовахме центъра на вагрянката, кладенеца, с огнеупорна глина. Направихме го с лопата, като смесихме сух пясък, бентонит4 и вода. После омесихме топки от глинестата каша, увихме ги в мокра папрат и листа, за да не изсъхнат, и облицовахме кладенеца с тях. Така дървената вагрянка няма да се подпали.
Деймън нямаше представа накъде бие тази жена. Защо бяха издигнали тази голяма недодялана постройка от дърво и после бяха запалили огън в основата й, щом не искаха да изгори? Истинска лудница.
— През последните няколко дни поддържахме огъня в пещта и гасяхме всички случайни пожари във вагрянката — продължи Хана. — Затова я построихме близо до реката.
— Прекрасно — измърмори Деймън и отиде да си потърси нова чаша, докато Хана и нейните приятели — дори непоносимият Харман — продължаваха да дуднат, използвайки безсмислени термини като „коксова подложка“, „ветрови пояс“, „фурма“ (според обяснението на Хана това означавало някакво въздушно отворче в облицованата им с глина пещ, край която младата Ема не преставаше да работи с меха), „топилна зона“, „изпускателен отвор“ и „отвор за шлака“. Всичко това звучеше варварски и смътно неприлично на Деймън.
— А сега е време да видим дали работи — обяви Хана. Гласът й едновременно разкриваше умора и възбуда.
Гостите трябваше да се отдръпнат на пясъчния бряг на реката. Деймън се върна на поляната при масите, докато всички младежи — и онзи проклет Харман — развиха бясна дейност. Искрите полетяха високо към небето. Хана се втурна към върха на така наречената вагрянка, докато Харман се взираше в пламтящата глинена пещ долу и викаше да му донесат едно-друго. Ема надуваше меха, докато не я смени някакъв мършав мъж, казваше се Лоус. Деймън с едно ухо слушаше задъханите обяснения на Ада, която излагаше още подробности на събралите се приятели. Долавяше изрази като „вдухваща тръба“, „вдухващ отвор“ и „изстудена шлака“ (въпреки че пламъците бушуваха още по-буйно). Деймън се отдалечи на още пет-шест метра.
— Изпускателна температура две хиляди и триста градуса — извика Харман на Хана. Слабата жена избърса потта от челото си, направи някакви настройки на върха на вагрянката и кимна. Деймън разбърка напитката си и се зачуди кога най-после ще има възможност да остане насаме с Ада в едноколката на връщане в Ардис Хол.
Изведнъж настана смут, който го накара да вдигне поглед от чашата си, убеден, че ще види цялата
