щях да издържа толкова дълго без секс, защото от четиринайсет годишен не ми се е налагало въздържание повече от няколко дни, а тук щяхме да бъдем лишени от това половин година. Но годините на изпитания така бяха калили моя дух, че можех да се справя дори с това.
В началото нямахме представа кои са нашите партньорки в другата зала. Но Кат намери в предната част на Ложата, високо в стената между двете зали, малка пролука, през която можехме да говорим в тъмното помещение, като трима мъже стъпваха един върху друг: Джайв на раменете на Киларион, а Кат — на раменете на Джайв и така установихме контакт с жените от другата страна. Научих, че моята срамежлива стара приятелка Гали е сред Четирийсетте; че нежната Тиса с дръпнатите очи и способности на магьосница е тук; че недостижимата и меланхолична Хенди, от която бях смаян, защото в детството си била открадната и заведена в съседното селище Типкейн и се завърнала четиринайсетгодишна, е с нас. И сладката Тенилда от Музикантите, и Стам от Дърводелците, и Мин от Писарите — всички те стари мои познати — а също и други като Грисиндил Тъкачката, и Марсиел Земеделката, които изобщо не познавах.
Чакахме да настъпи часът. Беше като в затвор. Правехме някои неща, за които не ми се ще да разправям, защото само бъдещите Пилигрими имат право да ги знаят. През по-голямата част от деня мързелувахме. Така прекарвахме времето си в Ложата на Пилигримите. Този период минава главно в очакване. В Ложата на Пилигримите имахме стълба, за да тренираме и постоянно я използвахме. За забава през дългите скучни часове гадаехме каква ще бъде храната, която ни подаваха два пъти на ден през процепите на вратата, но тя неизменно беше една и съща: овесена каша, фасул и печено месо. Никога нямаше вино или листа от гейт за дъвчене.
Ние пеехме. Крачехме нагоре-надолу като затворени животни. Ставахме неспокойни и апатични.
— Това е последното изпитание — обясни Трайбън. — Ако през периода на затворничество някой се провали, ще го заместят с друг от Трийсетте. Това е последният шанс да разберем дали сме достойни да се изкачим.
— Но всеки, който бъде доведен сега, ще знае, че е заместник — протестирах аз. — Ще бъде Пилигрим от втора ръка, нали?
— Доколкото знам рядко се случва някой да бъде подменен — довери ми Трайбън.
Фактически през последните седмици от престоя ни в Ложата на Пилигримите ние се стегнахме и дори придобихме по-голяма сила. Въпреки че бях нетърпелив да започна моето Поклонение, спомням си, че успях да се овладея — придобих някакво хладно спокойствие, което ми помогна да превъзмогна лесно последните дни. Ако ме попитате как е възможно да си едновременно нетърпелив и спокоен, не мога да ви отговоря — вероятно единствено на Четирийсетте е присъщо подобно състояние. Към края дори изгубих представа за дните. Така стана с всички, освен с Накса — той отбелязваше времето по свой, писарски начин, и накрая оповести:
— Днес е единайсетия ден от Елгамор.
— Според мен е десетият — възрази меко Трайбън.
— Е, значи дори и изключителният Трайбън може да сбърка — реагира триумфално Накса. — Защото кълна се в брадата на Креш, това е единайсетият ден и утре ще бъдем на Коза Сааг.
Трайбън изглеждаше раздразнен и промърмори нещо. Ала през нощта, когато отвориха процепите на вратата, за да ни подадат таблите с храна, ние поехме купи с димящо месо, големи парчета задушен крел и огромна кана с пенливо златисто вино за празнична гощавка и разбрахме, че Накса е преброил правилно дните, а Трайбън е сбъркал за първи път, защото очевидно това беше пиршеството за Заминаване. На сутринта нашето Поклонение най-после щеше да започне.
5.
Последният обред в Ложата на Пилигримите се извърши на зазоряване — Жертвоприношението на Свещеносвързаните. Когато процепите се отвориха за последен път, всички бяхме будни и в очакване. Красив млад грезбор със загладен косъм, розови копита и поразително бяла вълна — не като нашите обикновени фермерски грезбори, а от онези чистокръвните в храмовете — се втурна вътре. След него, на златен поднос внесоха сребърен нож.
Знаехме какво следваше да се направи, но така лице в лице с предстоящото, се спогледахме неспокойно. Грезборът изглежда мислеше, че това е игра: сновеше между нас, търкаше муцуна в колената ни и се оставаше да го галим. Тогава Нарил взе ножа и каза:
— Струва ми се, че това е занаят от моята Къща…
— Не — възпря го Мурмут рязко. — Не бива Месар да го прави. Трябва ни нещо по-друго.
Грабна ножа преди Нарил да разбере какво става, вдигна го високо, размаха го тържествено — към единия, после към другия край на стаята — и нареди с гърлен, драматичен глас:
— Доведете ми животното.
Наблюдавах го презрително. Изглеждаше по-скоро надут, отколкото внушителен, но така или иначе, за да извършим Жертвоприношението, се налагаше някой да оглави обреда и той го стори. Киларион и Стам грабнаха клетото животно и го положиха пред Мурмут, изправен в цял ръст по средата на залата. Мурмут държеше ножа така, че той блестеше на светлината от прозореца над главите ни и обяви със силен тържествен глас:
— Принасяме в жертва живота на това същество като знак на Свещената връзка между нас. Знак, че сме оковани с една верига, че всички ще се обичаме, когато се отправим към най-висшето изпитание и че всеки е готов да даде живота си за другите.
После изрече думите от молитвата на Колача, както подобава на всеки Месар, и с много бързо движение направи разрез. Върху гърлото на грезбора цъфна алена черта. Признавам, беше добро и чисто клане.
Видях, че Трайбън гледа в страни, чух задъханото от ужас дишане на Хенди. В това време Мурмут изнесе тялото.
Изредихме се един след друг: топяхме пръсти в кръвта, мажехме скулите и ръцете си, както изискваше традицията, и произнасяхме клетвата, че занапред ще се обичаме в нашето мъчително странстване. Защо трябваше да го правим? Вероятно се страхуваха, че ако не сме дали клетва, можем да станем врагове в планината? Разтърквахме кръвта един в друг — сякаш това наистина щеше да ни обвърже. След време щях да се убедя, че наистина е било необходимо.
— Виж — възкликна Джайв — вратите…
Да. С леко полюляване те бавно се отваряха.
Същата сутрин при излизането от Ложата на Пилигримите не почувствах нищо, абсолютно нищо. Тръгвахме на Поклонение. Прекарах голяма част от моя живот в очакване на този момент. Самият момент се бе превърнал за мен в нещо непостижимо и неразбираемо.
Сетивата ми бяха изострени. Спомням си как прекрачвайки през вратата, ме блъсна горещият влажен въздух, а ярката светлина от Екмелиос прониза очите ми, усетих острия горчив мирис на хиляди влажни, потни тела. Чух песнопенията и музиката. По наблюдателните площадки точно срещу Кръглата Къща на Завърналите се, там, където Трайбън и аз седяхме преди осем години на същия ден и за пръв път дадохме обет, че ще извършим Поклонението, видях лица на хора, които познавах. Милиони дребни детайли провокираха сетивата ми и се запечатваха завинаги в съзнанието ми. Бях като парализиран. Сега аз бях този, който тръгваше в планината.
Тъй като бях от Къщата от Стената, пръв излязох от Ложата и поведох групата Пилигрими в Процесията. Стената естествено, винаги е първа, Певците втори, после Адвокатите, Музикантите, Писарите и тъй нататък — в реда установен преди хиляди години. Понеже Трайбън беше също от Стената, вървеше точно след мен — бе твърде срамежлив, за да бъде пръв. До мене отдясно се нареди единствената избрана жена от моята Къща — Чализа от Лунния клан. Никога не съм я харесвал и сега ние не се погледнахме.
Пред мен улицата беше празна. Всички вече бяха минали: старейшините на Къщите, Завърналите се, Фокусниците, Музикантите и всички останали. Стъпка след стъпка аз поех надолу по улицата към центъра на селището, към площада с дървото замбер с ярките листа, към пътя, който води към Коза Сааг.
Главата ми беше празна. Духът ми — скован. Не чувствах нищо, абсолютно нищо.
СТАРЕЙШИНИТЕ на всички Къщи чакаха на площада и удряха по замберовото дърво, което звънеше. По каноните на традицията се приближавах поред до всеки, докосвахме върховете на пръстите си като оставях
