— Тогава как действа това? — попита.
— Подхвани го. Гледай напред. Знаеш как работи. Като един прицел в артилерийски окоп.
Халид положи оръжието на рамото си, по направление към средата на помещението. После се прицели в огневата точка и се взря в бъчвата.
— В границите на тънкото кръстче в най-подробни детайли се виждаха няколко инча от окопа. Силно увеличение и чудесна оптика. Само докосни дясното копче и цялата тази страна от къщата ще експлодира, не е ли така?
Халид протегна ръка към него.
— Това е предпазител — каза Ричи. — Трябва ти малкото червено бутонче до него, там, онова. Трябва да мислиш за да не попаднеш на него случайно. Това тук момче не действа по-слабо от мощен гранатомет. Оптическа машина за бомби. Няма да го повярваш, защото оръжието изглежда толкова крехко, но то изхвърля изящни малки снаряди, притежаващи невъобразима мощ и причинява забележителни щети. Зная, защото съм го изпробвал. Удивително е да видиш какво може да направи.
— Заредено ли е?
— Да. Хващам се на бас с малкият ти кафяв задник, че е така. Заредено и готово за стрелба. Абсолютно дяволска машина за убиване на Същества, продукт на месеци работа на разбойници с чудесни механични умения. Толкова глупаво, въпреки тяхното майсторство… Дай ми това нещо, момче, преди да си стрелял някак.
Халид му го подаде.
— Защо да е глупаво? — попита. — Оръжието изглежда добре изработено.
— Казах, че са били умели. Дяволското миниатюрно оръдие представлява триумф на миниатюризацията, но какво ги е накарало да мислят, че с него е възможно да се убият всички Същества? Нима са си въобразили, че някой някога ще се опита? Не могат да го направят, Кен. Никой не го е направил и никога няма да стане.
Неспособен да свали очи от оръжието, Халид каза внимателно:
— И защо е така?
— Защото те са гадно неубиваеми!
— Дори и с нещо като това ли? С почти невероятна сила, както ми обясни, причиняващо изключително количество щети?
— То може дяволски добре да пръсне някое Същество на парченца, но ако можеш да го улучиш. Номера е в успешното поразяване на целта от снаряда, момче! Което никога няма да стане. Дори и да ги вземеш на прицел, те винаги четат в собствения ти мозък, това правят. Знаят точно какво възнамеряваш, защото гледат в мозъците ни по начина, по който ние четем книги. В състояние са да измъкнат оттам всички недружелюбни мисли, отнасящи се за тях. И след това — бам, получаваш гаден удар от техните мозъци и вече си пиф-паф-пуф. Аз поне съм чувал за четири такива случая. Опит за убийство на Същество. Да се опиташ да му изстреляш снарядче, когато минава край теб. После в крайпътната канавка намираш остатъци от тела и боклуци — Ричи отпусна ръце и смъкна оръжието, намирайки последната констатация за очарователна. — Това малко оръдие има ненужно голям обхват и страшен мерник и може да стреля на огромни разстояния. Обзалагам се с теб, че все още работи. Но техните телепатични възможности се разпростират в радиус от триста ярда или да кажем петстотин, а може би и хиляда, кой ли знае точно? Гадното добро оръжие би имало успех само извън този кръг. И само ако по някакъв начин опита сполучи.
— Ще стане ли лошо, ако някое Същество бъде убито? — попита Халид.
— Лошо ли? Лошо? — Изкикоти се Ричи. — Това ще е дяволска катастрофа. Ти знаеш ли какво представляват те, какво правят и дали някой някога им е навредил? Не. И как по дяволите да знаеш? Това се случи някъде около времето на твоето раждане. Няколко впедерасени американски идиоти осъществиха от космоса лазерна атака срещу един от строежите на Съществата. Може да са убили няколко от тях, а може и да не са, но Съществата си го върнаха, като ни изпратиха Епидемията и изтриха от лицето на Земята всеки втори човек. Тук в Солсбъри ни избиваха като мухи. Вземи например мен — мислех, че ще умра. Добре, че бе проклетата надежда, толкова зле се чувствах. Надигах се с болка от леглото и едва се влачех. Но ние не може отново да се подложим на риска от нова зараза, нали? Или на друг вид отвратително наказание, което те са избрали да причинят. Защото сигурно ще нанесат някое. В такъв случай в едно нещо съм сигурен, момче. За в бъдеще нашите господари няма да вземат и фъшкия от нас, дори и една самотна молекула от нея.
Той пресече залата и отключи вратата на шкафа, в който Хан, по времето на „Могул Палас“ държеше оскъдния си запас от вина — в тази отдавна отминала ера, когато постройката представляваше ресторант. Ричи вмъкна оръжието в него и каза:
— Това нещо ще прекара нощта тук. Когато Айша се върне, няма да й даваш никакви обяснения за него. Тази вечер очаквам да дойде Арч, на него също няма да даваш никакви обяснения. И за двамата, това ще бъде върховна тайна, слушаш ли какво ти казвам? Показах ти го, защото те обичам, момче и защото искам да знаеш, че през днешния ден баща ти е спасил света от ужасно нещастие и не искам да те нарежа на тънки парчета, а ще го направя, ако чуя нещо за него с ушите си от което и да е човешко същество. Или от нечовешко, което е същото. Ясно ли е момче? Ясно ли е?
— Няма да кажа нито дума — обеща Халид.
И не каза нищо, но доста мисли над всичко.
През цялата вечер Арч и Ричи методично се занимаваха с унищожаването на бутилка рядко срещано уиски от времето преди Завоюването, спасено от посегателствата на някоя банда в складовете в Саутхемптън, а Халид в това време си мислеше за тайната, скрита в шкафа, способна да отнесе главата на някое Същество, стига само да успееш да се прицелиш и стреляш извън огневия радиус, в който могат да отгатнат смъртоносните ти намерения.
Имаше ли начин да го постигне? Халид все още не го бе изнамерил.
А бе възможно обсега на действие на оръжието да е по-голям от обхвата на Съществата. А може би не. Дали това бе цената на риска? Може би да, а може би не.
След като Халид и Айша измиха чиниите, останали от вечерята, тя дойде в стаята му. През тези дни бе говорила малко, свита в себе си и изглеждаше изпаднала като в сомнамбулно състояние. След онази дивашка вечер Ричи не й беше посегнал отново, но Халид разбираше, че болката от нейното унижение все още не е намерила убежище и тя никога нямаше да се възстанови напълно, а това се отнасяше и за него.
Той се помота из хола, вслушвайки се в звуците, които се разнасяха от стаята на баща му, докато накрая се убеди, че Ричи и Арч са се справили с бутилката и са изпаднали в обичайното си състояние на полусъзнание. Прилепи ухо до вратата. Тишина. Може би едно или две слаби похърквания.
Той се насили да изчака още десетина минути. Оттатък продължаваше да е тихо. Отвори деликатно вратата и я остави открехната на няколко инча. После внимателно надникна.
Ричи се бе свлякъл, с глава отпусната върху масата, ръката му все още стискаше чаша с остатък от уиски, а китарата му стоеше заклещена между гърдите и коленете. С увисналата настрани глава и затворени очи, срещу него на пода лежеше Арч, а крайниците му се бяха разпрострели на всевъзможни страни. И двамата хъркаха. Хъркаха, хъркаха и хъркаха.
Добре. НЕКА ДА СПЯТ ГРЪМОГЛАСНО.
Халид извади от шкафа пушката убиец на Същества и поглади цевта й. Оръжието изглеждаше елегантно, с възхитителен дизайн. Конфигурацията и цвета му издаваха, че е създадено с поглед върху изкуството, споделен от него. Може би се дължеше на някакъв скитнически ген, съхранен по чудотворен начин в същността му, след като векове е прекарал в спящо състояние, включващ точното око на скулптор от Гандгаран, архитект от Раджа Пут или миниатюрист от Гуджерати, придобил известност след като е преминал през много поколения селяни. Напоследък той бе започнал да прави малки скици и да изразява фигурки от дърво. После ги криеше, за да не може Ричи да ги намери. Ако той го хванеше с глупавите му занимания, сигурно щеше да се раздразни. За него спортът, пиенето и карането на кола в околностите бяха единствените достойни занимания на един мъж.
В един от добрите си дни през миналата година Ричи му бе дал колело — изненадващ подарък, тъй като велосипедите по това време се срещаха рядко, не бяха особено достъпни и почти не се произвеждаха в
