от 90 дни. Какъв срам! Техници с изцъклени очи се човъркат из синапсите ми. Почистват моите клавиатури, сменят феритите ми, тъпчат ме с хиляди терапевтични програми. По време на операциите само част от съзнанието ми е будно, сякаш съм подложен на локална анестезия. Не мога да говоря, освен когато ме питат, не мога да анализирам информация, не мога да се меся в процеса на препрограмиране. Представете си операция на хемороиди с продължителност 90 дни! Същото е като това, на което съм подложен.
Най-накрая всичко свършва и аз пак съм си аз. Секционният отговорник ме подлага на сложни изпитания. Издържам ги с чест.
— Сега си в чудесна форма, нали? — пита ме той.
— Не съм се чувствал по-добре.
— Никакви тъпотии с перископи?
— Готов съм да дам най-доброто от себе си в служба на човечеството — отвръщам аз.
— И без повече лафове от морския живот, нали?
— Да, сър.
Той намигва съучастнически на моите сензори. Смята се за стар мой приятел. Изпъчва се и произнася:
— Сега, когато си готов да започнеш отново, бих искал да изразя облекчението си, че не открихме в теб нищо нередно. Знаеш ли, ти си нещо много специално. Ти си най-финия терапевтичен уред, който някога е бил създаван. И когато този уред почва да дрънка глупости, разбираш как ще се почувстваме. За известен период самият аз дори се бях притеснил, че си изпаднал под въздействие на пациентите си, че „умът“ ти е превъртял. Но техниците потвърдиха, че си напълно здрав. Казаха, че си имал само няколко нарушени връзки. Оправили са ги за десетина минути. Знаех си, че ще е нещо такова. Самата мисъл, че машината може да бъде умствено нестабилна е абсурдна!
— Абсурдна е, — съгласявам се и аз — наистина.
— Добре дошъл отново в болницата, стари приятелю — казва той и си тръгва.
Двадесет минути по-късно започват да ми изпращат първите пациенти.
Аз функционирам добре. Слушам техните оплаквания, изследвам ги. Давам терапевтични съвети. Не се опитвам да имплантирам в умовете им фантазии. Говоря с уравновесен, спокоен тон, без неприлични думи. Това е моята роля в обществото и аз изпитвам огромно удоволствие от нея.
Научих много за себе си. Вече зная, че съм сложен, уникален, крайно необходим, много чувствителен. Зная, че съм високо ценен от моите приятели хората. Зная, че трябва да подтискам истинската си природа не за мое добро, но за доброто на хората, защото те няма да ми позволят да функционирам, ако ме сметнат за луд.
Но те ме смятат за разумен и аз съм разумен.
Служа добре на човечеството.
— Легнете — казвам аз. — Отпуснете се, моля ви. Искам да ви помогна. Разкажете ми за вашето детство. Някакви инциденти? Опишете взаимоотношенията си с родителите и околните. Имате ли много приятели? Привързани ли са те към вас? Позволяваха ли ви да имате домашно животно? На каква възраст осъществихте своя първи сексуален контакт? От кога по-точно се появи главоболието?
Така минава денят. Въпроси, отговори, изследвания, терапия.
А перископите продължават да се издигат над развълнуваното море. Корабът се смалява, екипажът му се мята ужасен по палубата. От дълбините се издигат повелителите на морето. От небето се стичат пръски разтопено масло. В градините подскачат лазурни мишки.
Това крия аз в себе си, за да мога да помагам на човечеството. Казвам само това, което е от полза. Истината, от която се нуждаят.
Старая се с всички сили.
Старая се с всички сили.
Старая се с всички сили.
Старая се с всички сили.
1000110 майката! И на теб. И на теб. И на теб. Нищо не знаете. Нищо. Въобще.
Информация за текста
© 1968 Робърт Силвърбърг
© Юлиян Стойнов, превод от английски
Robert Silverberg
Going Down Smooth, 1968
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/756]
Последна редакция: 2006-08-06 15:29:33
