психиатърката и отметна назад кестенявата си коса. — Всъщност то не е кошмар. Но винаги когато си лягам, си мисля, че ще се повтори. И това ме притеснява.
— Кога го сънувахте за последен път?
— Снощи! Затова дойдох при вас толкова рано. Сякаш още го виждам…
— Пиете ли, каквото ви предписах?
— Разбира се. Но валиумът не ми действа. Не разбирам, докторе, защо образът на тази жена, окъпана в светлина, ме преследва непрекъснато. Нали знаете какво имам предвид? Виждам я навсякъде. Трябва да се отърва от нея!
— Няколко пъти ли я сънувахте?
— Да.
— Добре. Не се тревожете — успокои я тя, записвайки нещо в един бележник с голямата си тъмнокожа ръка. — Ще намерим начин да се справим с този повтарящ се сън. Уплашена ли сте?
— Да, докторе. И притеснена.
— Кажете ми, преживели ли сте нещо травмиращо наскоро, като пътна катастрофа, загуба на близък човек?… Нещо, което може да е предизвикало тревога или депресия у вас?
Дженифър затвори очи, пое си дълбоко въздух и го издиша от дробовете си, сякаш се мъчеше да открие верния отговор някъде в себе си. Сега усещаше болезнена празнота в стомаха си. Още не беше закусила.
— Тревога ли? — повтори тя. — Всъщност само преди няколко седмици си дойдох от дълъг престой в Европа. И щом се върнах в Лос Анджелис, тези сънища започнаха да се повтарят. И този път така ясно и натрапчиво, че изобщо не се поколебах да дойда при вас. В началото помислих, че е заради смяната на часовото време, на навиците и тям подобни.
— Да се повтарят? Искате да кажете, че и преди сте имали подобни сънища?
— Нали ви казах, докторе. От години сънувам тия индианци и мистериозната жена, цялата в светлина. И не знам защо!
— Кажете, Дженифър, в коя част на Европа бяхте?
— В Рим. Познавате ли града?
— Рим ли? Рим на Цезар, на папите, на макароните и на виното фраскати! Колко бих искала! Това е една от мечтите ми, знаете ли?
— А, така ли?
— Така мисля. Но мъжът ми е аржентинец от галисийско потекло и винаги, когато пътуваме до Европа, оставаме в Испания. В Ла Коруня. Дядо му и баба му са били оттам. Истинска драма!
— И никога не сте летели до Италия? Тя е толкова близо!
— Не! — засмя се Линда Мейърс. — Той дори ме накара да науча испански, за да мога да говоря със семейството му!
Дженифър не реагира на тази шега. Вместо да се зарази от сърдечния смях на лекарката, изпадна в някаква меланхолия.
— Е, колко жалко — рече тя. — Рим е прекрасен град. Площадите, пазарите, тесните му павирани улички, димящото капучино и онова dolce far niente4…
Мейърс забеляза внезапната промяна в настроението й. Дискретно отбеляза „Рим“ в бележките си и изчака секунда, за да зададе следващия си въпрос. Понякога един спомен или пейзаж можеха да оставят дълбок отпечатък в душата на пациента. Може би в тези спомени, в нещо преживяно през този период, приключил наскоро, беше ключът, който щеше да й помогне да разреши проблема. И така, тя продължи много внимателно в тази посока:
— Случи ли ви се нещо там, което бихте искали да ми разкажете, Дженифър?
— Нещо ли? Какво имате предвид?
— Не знам — отвърна лекарката. — Вие ми кажете. Понякога повтарящите се сънища се пораждат от дребни страсти, от неща, които не сте довели докрай; с една дума, тревоги, които мозъкът се мъчи да преодолее по всички възможни начини.
— Много такива неща се случиха в Рим, докторе. Много недовършени неща останаха в Италия.
— Разкажете ми за тях.
Тогава Дженифър погледна тъмнооката психиатърка в очите. Прямият поглед на широкото й тъмно лице, обрамчено от падаща на къдри коса, хваната в красива опашка, й бе вдъхнал доверие от първия ден. Така, само гледайки я, без да казва нито дума, тя успя да й внуши, че това ще е дълга история.
— Ние не бързаме, Дженифър — усмихна се докторката. Обичам Италия!
ГЛАВА 4
— Buona sera, отче Балди.
Сладникавата усмивка на портиера на „Сан Джорджо“ го посрещна още щом влезе през решетестата врата на манастира. В цяла Венеция нямаше по-досаден монах от него.
— Оставих ви кореспонденцията в килията — заяви брат Роберто. — Имате късмет. Три плика. И то дебели.
— Само това ли?
Портиерът сви рамене.
— Малко ли ви се струват, отче? От ония са, дето все ги чакате. Нали се сещате, дето ви ги пращат светците.
Балди повдигна озадачено вежди, посрещайки с укор нездравото любопитство на брат Роберто, и забърза нагоре по стълбата, без да продума. „От ония, дето все ги чакате“. Старият музиколог потръпна. „Дето ви ги пращат светците“.
— Почакайте! — Младият монах, кръглолик като херувим на Рубенс, размахваше някаква хартия. — Търсиха ви и два пъти по телефона следобед.
— Кой? — запита набързо Балди от площадката на стълбището.
— Не казаха, отче. Беше междуградски. От Рим.
— Тогава да звъннат пак…
Когато стигна до стаята си, Джузепе Балди бе забравил вече за обаждането. Увери се, доволен, че пощата е оставена точно там, където му бе казал брат Роберто. Сред писмата му наистина се открояваха три обемисти плика: два бяха от Рим, а третият — от един индустриален град в Северна Испания. Бяха изпратени от „свети Матей“, „свети Йоан“ и „свети Марко“. И бяха наистина пратките, които все чакаше. Писмата от „светците“. Бенедиктинецът ги погали, доволен.
Тези писма бяха единствената връзка с предишния му живот, която все още поддържаше. Живот, за който никой в „Сан Джорджо“ не знаеше. Те идваха нередовно, рядко по две заедно, и никога досега по три наведнъж. Затуй, като видя, че колегите му са изпитали едновременно нужда да му пишат, радостта му премина тутакси в тревога.
Но там имаше и още нещо. Още една сериозна причина да се стресне. Това беше кафеникаво писмо с познатия до болка релефен герб на Държавната канцелария на Негово светейшество. Пощенското клеймо на Ватикана бе сложено преди два дни, имаше и марка за бърза поща. Балди остави писмата на „светците“ настрана и се съсредоточи в това писмо.
— Светият престол? — промълви той и тутакси се сети за двете обаждания от Рим.
Страхувайки се от най-лошото, отец Балди опипа плика, преди да го отвори. Когато го направи, в ръцете му изпадна дебел официален документ.
„
Дъхът му секна. Ако паметта не го лъжеше — а не беше така, — за втори път в продължение на
