От селото бяха избягали на Еледжик не само българите, но и колкото турски цигани-ковачи се намирали в селото, и спекуланти евреи, кръчмари и бакали.
Когато преминувахме край един от тия лагери, а именно покрай церовския, мисля, съгледахме на едно място, че бяха се събрали накуп пред една колиба множество жени, деца и няколко мъже.
— Да се отбием да видим какво става там — казаха няколко души от дружината.
— Днес ще да се кръсти в българска вяра един евреин, заедно с децата си — отговори една стара бабичка, която бързаше да пристигне на мястото, гдето се береше множеството.
— Какъв евреин те е патило тебе, стара вещице, или си сънувала? — каза Ворчо войвода, понеже ние не знаехме още, че и евреите са дошли на Еледжик, да търсят свобода!
— Ни сънувам, ни бълнувам — отговори бабата, без да се спре. — Днес още ще да се кръщава Аврам чифутина, който беше в нашето село дюгенджия.
Ние се приближихме до тълпата, която, като ни видя, разстъпи се наоколо и мястото към вратата на колибата остана празно. Напредя ни се представи брадат човек на възраст около на 40 години, който ни гледаше уплашено и трепереше цял-целиничек. Той беше облечен с европейски дрехи, със селски калпак на главата, върху който бяха ушити много кръстове, а на челото имаше залепен един от восъчна свещ. Бенковски попита тълпата що се е събрала да прави, но като видя, че на всичко това е предмет човекът с многото кръстове на главата, обърна се към него.
— Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул — каза човекът още повече уплашен и захвана в същото време да се кръсти така неестествено, като че да мелеше кафе.
— Нима ти не си българин? — попитахме ние.
— Не, ефендим. Аз съм евреин, но не падам по-долу от българин. Живея братски с християните, а мразя и ненавиждам турците, като всеки кучето, даже и самите евреи.
Селският поп, който наздраво беше уверен, че ние ще да похвалим постъпката на евреина, че желае да влезе в недрото на православието, което той правеше от страх, както и горещата ревност на ония, които се трудеха да приведат един заблуден в правия път, приближи се до нас и даде някои обяснения по повод на кръщаванието. Той разказа, че всичко това се приготовлява с неговото съдействие и че отдавна щял да извърши кръщението, но липсвали му някои нужни неща за в тоя случай.
— Ей сега ще да те кръщам аз тебе, като ти опаля два ножа по дългото расо — каза Бенковски на светиня му, който не очакваше да чуе подобен отговор за ревността си.
На уплашения евреин казахме да бъде свободен и да слуша какво му говорят, а вярата му никому не е потребна, целта ни не е да разпространяваме християнство. Гено Теллията се задължи да внимава оттук нататък, щото друговерците, изходящи се на Еледжик, да не бъдат притеснявани. Евреинът обаче не ни заплати със същата монета, както ще видят читателите по-нататък.
Трябва ли да ви казвам, че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Мисля, че дълги и широки описания не са нужни, понеже читателите познават вече много такива арсенали. Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, повечето цигани, турски и български, всичките на брой около четиридесят души, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово. Тоя последният практически беше се научил да работи иглени пушки и пищови от системата
Еледжикският арсенал бе устроен отделно от семействата, в същата долина покрай бистрия поток. Да не помислите, че главите на майсторите турски цигани бяха обвити с пъстри шалове, както трябваше и да бъде? Тия бяха турили отдавна български калпаци, по свое желание, разбира се, и дотолкова се бяха влюбили в тях, познато от какви съображения, щото не приемаха да ги отложат на минута даже във време на тежката работа около огъня, когато българските им събратя не вардеха това правило. Още повече: в късо време тия дотолкова бяха обикнали нашето православие, щото собствените им имена Филджан, Рамадаи, Мехрем и пр. бяха заменени с Никола, Христо — а най-много Васил, понеже, както е известно, циганите имат особена страст към свети Василя. Българските цигани ги викаха на турските им имена за подигравка, понеже знаеха новите им настроения към православието.
— Хем, Иван ага, стига вече толкова — казваха тия сърдито. — Шега-шега, но най-после ще ни принудите да хвърлиме харзувал на пашата (т.е. на войводата). Ние не сме вече турци…
Тия последните работеха най-усърдно — обща чърта на всичките дьонмета, които обичат да експлоатират. Не говоря за нашите еледжикски цигани с калпаците, от които не можем да искаме никаква доблест и които си продаваха вярата не от порок, а от неволя. Освен черешовите топове в еледжикския арсенал се работеха още стари пушки, ножове и пр. Чуковете и пилите денонощно бяха в движение.
Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства, отдавна беше обърнал внимание на околните турци, най-много на Ихтиман, добил бе вече право на гражданство. Сношенията му с околията се подкачиха най-напред от шпионството; турците не се забавиха да изпратят такива, за да узнаят каква е работата: „Московци ли има на Еледжик, или само прости раи.“ За голямо съжаление е и това, че всичките шпиони бяха изключително наши българи от Ихтиман и от околните български села, гдето българщината е почти удавена и развратена от различни обстоятелства. Между другите, стражарите бяха хванали едно 18- годишно момче, облечено в шопски дрехи, което казваше, че отивало към Вакарел, но се изгубило от пътя и попаднало в Еледжик. То беше облечено с черкезка риза, което ни даде повод да се съмняваме в неговото произхождение. След дълги скинжувания, бой и мъки то се призна най-после, че било проведено от черкезите да разгледа Еледжик, колко хора има там и няма ли брадати комити с къси чибучета, т.е. руси. Изпратихме го заедно с другите шпиони до панагюрския военен съвет, който щеше да им наложи приличното наказание.
Друг един шпионин, родом от Ихтиман, на 40 години, българин, хванахме вътре в лагера. На въпрос, що за човек е той и какво е дошел да търси, отговори ни, че името му е Кольо, изпратен от ихтиманските българи да се допита уж от нас, какво трябвало да правят тия, т.е. да възстанат ли, или да чакат да дойдем да ги освободим? За уверение, че и той разделя нашите взглядове, беше натъкнал на кръста си два пищова. Доказа се обаче от другите еледжикски въстаници, че в разстояние на 2–3 деня това същото лице се явявало в лагера няколко пъти със същите въпроси и пак изчезвало. Още няколко събрани сведения, и шпионската мисия на ихтиманския пратеник блесна на позорното му чело. Той загуби в няколко минути и ума и дума, когато страшният Ворчо войвода скръцна напреде му със зъби и тури ръка на револвера си, да му строши предателските гърди. Ние го задържахме.
И без разрешението на военния съвет ние решихме помежду си пред очите му да го застрелим на другия ден на върха на планината, така щото да имат случай да го видят и господарите му турци. Предадохме го на стражата да го пази вързан, но той успял да побегне през нощта!
— Кой го знаеше, че е такъв лошав човек — говореше за свое извинение невинната стража. — Помоли ни се да го отвържем, за да си направи цигара, а после гледаме, че избягал!… — Разбира се, че уплашените ни неприятели, които следяха нашите движения от един час разстояние като диви ястреби, бяха в пълно течение на всичките ни работи.
Събраните пари от разни даждия, които кметовете нарочно задържаваха още от по-напред, за да ги не дават на турското правителство, минаха в нашата каса, срещу приеманието на които Марин Шишков, съкровищник, даваше разписки. Тия ги даваха на нас, за да ги употребим за обща работа, а най-повече за купуваше на оръжие.
Една неделя се изминуваше вече, откакто бяхме въстанали, а освен с Панагюрище, Коприщица и други някои близни пунктове, с които се споразумявахме, нищо положително не знаехме какво става по другите села и пунктове в IV окръг. Що ставаше напр. в Пловдив, Т. Пазарджик, Батак, Перущица, Карлово и пр.? Дали тия бяха въстанали, или така са си останали прости зрители? И това ние не знаехме. Не говоря за останалите три окръзи: Търново, Сливен и Враца. Всеки ден от нашия лагер тръгваха за разни страни множество куриери, но ни един от тях не достигаше назначеното място. Едни се връщаха от няколко часа разстояние, като казваха, че човек трябва да бъде птица, за да прехвръкне през турските пълчища, които пъплели като мрави навсякъде, а други се не връщаха никакви, вероятно убити или избягнали. И така, пълна неизвестност на всяка крачка, от която можеха да се съставят неприятни заключения; но ние тълкувахме още всичко за в наша полза. Вярата и святата надежда царуваха още.
Вечерта на 26 априлий получихме известие от г. Белово, че околните български села са готови да дигнат
