— Ефендим, моля ви, как ще да се живее без храна? — извиках аз жално-жално уж, а в душата си тържествувах, че работата ми вървеше като по мед.
В тоя успех ме уверяваха и другите затворници. Още на стълбите, като излязвахме от конака заедно с петимата Ботйови другари, чаушинът ми пришепна на ухото: „Не бой се!“ В затвора се намираше един стар циганин, богат джамбазин, на когото само кехлибареният чибук чинеше няколко кобили. Той беше лежал в повечето затвори из България или „Туна вилаети“, както сам казваше. Той беше цял кадия. Един ден ме викна при себе си, даде ми да си направя една цигара и ме запита:
— Я ми разкажи по-подробно, отгде си ти родом, влизал ли си друг път по конашките капии и досега все такъв ли изпит си давал и на друго място? Не бой се, аз съм човек алъшверишчия, не ми влиза в работата никакъв комитаджилък, обичам да спомогна на всекиго затворника. Кажи ми право, та после чуй и моето мнение, и съветите ми.
Аз му разказах, което ми отърваше, и изповядах, че изпитът ми е един и същи, защото е самата истина.
— Не те питам за истината; това от мене е далеч. Моя длъжност е да ти кажа, че тия думици (лафчез- лъръ), които си казвал и казваш тука, поддържай ги, ако ще и пред царя да излезеш. Като излезеш на божия свят, спомни си и кажи: „Имаше в ловченския «парцал» един човек, на име Шериф ага, господ здраве да му дава.“ Хайде иди си сега на мястото.
Останалите затворници се деляха на защитници и противници на нашата особа. После четиридесят деня стоене в „парцала“, в разстояние на което време докараха толкова души ловчени, троенчени, изворци и Ботйови другари, работите на които в два деня се почти откриваха, а аз, в планината хванат, все на едно място стоях, ставах повече интересен.
— Брей, от тоя комита, нашия Джендаки оладжак, нищо не може да се разбере — казваше един помак велегласно на затворниците. — Кератията, ще излезе или че е съвсем невинен, или пък че е някой дърт комита, на дъното врял и кипял.
— Вярвай първото — отговори един от защитниците. — От подобен човек може ли да бъде комита? Както тука той другарува с чапкънина Коста, така също и когато е бил навън, с такива хора е имал приятелство. Техният комитаджилък е: каквото изчукат днес, вечер да го пропият на кръчмата. Ако за Коста не вярвате, че е комита, то какво ви дава право да наричат Джендакито такъв? Но ще кажете, какво той търси в Балкана, а не седи в кръчмата и пази да не смесват вода в ракията? Твърде просто. Когато се е захванала бъркотията и клането в Пловдивско, умните и свестните хора потърсили спасение, гдето трябва, а той, особено ако е бил пиян, нагазил е шумата. Съгледали са го нашите момчета-башибозуци, извикали му са да стои или са гръмнали подиря му, той набил още повече шумака. Ден-два Джендаки в шумата, отвсякъде заградено, села се горят, хора се убиват, подплашиха го на няколко места, ето ти го вече комита барабар с мъжете! Освен това, ако той имаше върху си някое леке, то досега, след толкова бои, глад и истинтак, майчиното си мляко щете да изкаже. Я погледнете колко попове, даскали, чорбаджии и други умни хора, на които той и обущата не може да изтрие, хванаха ги и по дюгените им и къщята им, два деня не се минаха, комитаджкйските им работи излязоха наяве: пред правителството и строгостта на ефендетата никой не можа да устои. Е, тоя мискинин от тях по-умен ли ще да бъде? Никога не вярвайте това. Срам ще да бъде за толкова царски хора, ако тях ги излъже един Джендаки. Но какво ще да лъже, когато сам нищо не знае? Напусто го и държат да мре тука от глад.
— Деца сте вие, деца, и днес, и утре! — обади се един от противната страна, след като си завъртя главата недоверчиво. — От цяла Тракия, от милион хора само той ли се намери артък човек, да няма за него там място, само той ли излезе най-умният да тръгне за Балкана, така случайно, без да е имало за това някакви причини? Като е бил пияница, както го представлявате, как може да се уварди толкова място, от Пазарджик до Троян, да го не видят, когато по Балкана до всяко дърво и човек стои? Казвайте, каквото искате, а аз си обръсвам мустаките, ако той излезе чист човек. Намерил ахмаци хора, лъже ни, а ние зяпаме. Неговият план е измерен на терзия. От Пазарджик излязъл и Балкана хванал, значи, право към своя мемлекет теглил. Побъркало му се, че го хванали в Троян.
Дордето траеше тия препирня, аз стоех и слушах мълчешката, без протести и одобрения.
— Защо не кажеш правото бе, джанабет, ами караш хората да се препират за тебе — кажеше някой, пак затворник, и ме хващаше за дългата коса, на шега, разбира се.
Когато водеха Ботйовите другари в затвора и почнаха да ги заключват и петимата в един синджир, аз се помолих на чаушина да турят и мене при тях, едно, да се храня от тайна там, а, второ, да съм ги слушал какво ще да си говорят. Чаушинът помисли, помисли, да не би да падне нещо отговорен, па ми наниза халката на врата. Аз предпочитах всякакви мъки, стига да стоя наред със стари другари. Избрах си място между Обретенова и Савата. По тоя начин шест души бяхме заковани в един синджир, краят на който заключиха с кофар от прозореца. Минах вече и аз наред с хора. Затворниците, които се трупаха за новини около синджира, не смееха да правят никакви магарии, било с газ да палят, било паница да предлагат за целувание. И те чувствуваха, че тук има комитаджийски авторитет, па и моята слава порасте малко. После вечеря Ботйовите другари викнаха в един глас една любима на техния войвода песен:
Забравих се, или пък малко ме грижеше вече, взех участие в песента, пламнаха угаснали чувства. Един циганин, който забележи това, извика със зачудвание:
— Я гледайте, гледайте, и нашият Джендаки пее заедно с новите комити!
Тишината, която беше възцарена, дордето траеше песента, се наруши от тоя циганин. Вместо отговор той получи едно текме в гърба, защото не стоял мирен. Дотолкова бяха увлечени помаците от горнята песен. После това целият затвор се произнесе, че тия комити не са от простите, имат отгоре си човещина, но по лош път тръгнали.
Третият другар на Обретенова, за когото по-горе споменах, че беше облечен в полковнически мундир, се казваше Димитър Тодоров, от Габровско. Малко момче още, отишел в Румъния и си намерил топло място при някого си чокоина, който бил добър, добра била и стопаницата му. Той не помнел вече България, бил се поромънчил, без помада не ходел; но хъшлаците от Ботйовата печатница му влезли под кожата и го накарали да остави своето спокойствие. Колкото събрани парици имал, дал ги за дрехи и за оръжие. Господарите му хем му съчувствували, хем го придумвали да не ходи на тая работа, която не е твърде умна. Ето защо имаше той полковнически мундир. Млад, неопитен и така изнежен, но той бил от първите решителни момчета в Ботйовата чета.
За турци, за турски конаци и за затвори нямаше никакво понятие. Останалите му другари, Обретенов и Савата, имаха скрита една турска лира още от Букурещ, които три пъти събличали, но пак не можли да я намерят. От тая лира те купуваха тютюн, от който целият синджир пушеше. Димитър Тодоров, или Димнтрото, както го наричахме, да се случи да не пуши. Гледаме го, един-два деня не хортува, а само въздиша и нищо не говори. Когато другарите му се заинтересуваха сериозно и налегнаха да узнаят защо се сърди, Димитрото даде такива едни обяснения:
— Аз не пуша като вас тютюн, а вие не ми отделяте от общата лира никакъв пай. Затуй един турчин ще ми напише една
