Преображенски, автор на книгата
Оригинален човечец беше тоя отец Матей. Той не знаеше по-далеч от стените на Преображенския манастир, не беше чел ни Русо, ни Маркса, но би му позавидели и френските комунари, и руските нихилисти. За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание. И той, като Левски, почернил се най-напред от нямание друго по-свободно поприще за работа. Отпосле обаче махнал с ръка на св. Василиевите молитви и на акатиста. Като го изгонили събратята му во Христе из манастира, нощно време, ни в туй, ни в онуй време, той пълзеше по дервентските стръмнини да лепи остри сатири на манастирските порти против своите събратя. Няколко години наред той се е занимавал да прави барут, не зная от какви други елементи, непознати до него време. Нарочно той ходеше скъсан, с пожълтяла от времето капа, която била едно време черна, с окърпени габровски калеври, а на расото му трябваше да има кал и в най-сухото време. Ако не беше го преварила смъртта, съставил си бе план да гради манастир в Търновско, който да служи за свърталище на апостоли и бунтовници. Планът му се състоеше в следующето: ще закопай една стара икона в земята до някой извор, а после ще обяви на селяните, че му се явила насън св. Богородица и му казала: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое място!…“ Тогава той ще подбере селяните и ще отиде при кладенчето. „Ако се освободи България — говореше той, — аз не искам друго нищо, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им.“ Забележителен е и тоя факт, че колкото други лица от нашето черно духовенство са заслужили на народа, всичките са били отстъпници и донякъде безбожници даже. Такива са: Бозвелията, Левски и пр.
Нямаше вече никакво съмнение, че моите двама приятели завеждаха в Русчук българския комитет, а читалището „Зора“ служеше за свърталище на тоя комитет, при всичко че читалищният устав стоеше в златни рамки, който гласеше, че никаква книга или вестник с противно за правителството съдържание не се приемат. Това аз можах да науча и от някои странни работници из другите градове, които доходяха в Русчук и в разговора си, като мислеха и мене, че съм посвятен в дълбоката тайна, изпущаха някои думи. Един от тях например, след като изпразни една-две чаши вино, когато обикновено става човек по-весел и по- съобщителен, между другото каза и тия думи: „Ах, братя, кога ще му дойде времето да поколим турските читаци!“
След като си излезе отче Матея, аз се открих пред приятеля си, че съм видял всичко, какво той даде на калугера, и го молех да ми открие най-после що значат тези работи, като се кълнех напреде му, че никому нищо няма да съобща от онова, което ще ми каже. Той отговори да почакам още малко и всичко ще бъде свършено, стига само аз да си зная устата. Всичко трябваше да стане постепенно. Една вечер намерих върху масата в читалището, между другите вестници, и един сгьнат лист, в началото на който стоеше: „Братия българе!“ „Македонската дружина в Цариград пак иска някои помощи“ — си помислих аз. Но щом прочетох няколко реда от тоя лист, уверих се, че работата е съвсем друга. Сега за пръв път виждах да се говори за такива неща, от които космите на главата ми настръхнаха, и отведнъж пред очите ми се откри онова, за което се съмнявах толкова време. Между другото в тоя лист се говореше и следующето: „Братия българе! Турското правителство е намислило да прибави нови данъци към тия, които вече съществуват и които ние едва ли можем да изплатиме! То е намислило да ни пороби, заедно с жените и децата ни; да ни усвои нивята, лозята и ризите даже от гьрба… И с каква цел се налагат тия нови данъци? За купуванието на нови усъвършенствовани пушки, които ще раздаде на своите солдати, за да ги отправят в нашите гърди! За нас не остава нищо, братия българе, освен да въстанем с оръжие в ръка против нашите петвековни мъчители. За по-добро осъществление на нашата свята цел ние тряба да подадем ръка на сичките поробени народи на Балканския полуостров, които очаква същата съдба; а след окончателното ни освобождение ние ще да създадем бъдещето наше управление по образа на швейцарската федерация5… На оръжие, братия! Смърт на тиранина“ и пр… На края на листа имаше изображен лев, който тъпчеше в краката си турския полумесец.
Цели два часа може да се изминаха и аз не пущах още от ръцете си тоя чуден лист, който повтарях и потретях да чета. Думите „На оръжие, братия“, „Смърт на тиранина“ силно подействуваха на мене, щото аз си въобразявах, че не на бяла книга гледам всичко това, а в действителност. Онова, което отдавна време слушах да се говори по улиците от лекомислената младеж, сега стоеше вече напреде ми. Да, аз се считах за щастлив, като че бо’зна какво имане бях придобил, защото можах да иамеря най-после разковничето на толкова въпроси, които ме вълнуваха от по-напред. „Ето коя е била причината, гдето нашите овчари, при всичките им денонощни мъки и трудове, не можеха да се видят с пукната пара в джеба си“ — мислех аз. Ден се не минуваше да не бият турците някого до умиране и да не му вземат дрешките от гърба; но никого не чух да се оплаче против своите угнетители, или пък да отворят дума по кой начин би можали да се отърват. Наистина, че някой се земаше да разказва нещо за руско-турските войни в 1828 и 1854 год., но темата биваше обикновено или как крадели казаците, как се кръстели, преди да пият вино, и пр., и че Русия била обявила война да освободи Божигроб от агарянска ръка, а не и българите. За подобни неща кой си отваряше устата, тия мислеха, че турският ятаган е проводен от провидението и че ако тоя ятаган е захванал да посещава начесто измъчените им членове, вината била пак тяхна, защото станали фармазони (?), не говеели в сряда и петък, а някои млади чапкъни мърсели даже и през Петровите пости, когато старите им прадеди държали и понеделниците. Когато се оплачех на баща си, че турците ми взели цървулите от краката, то той викаше и се караше пак на мене, защото с неблагоприличното си отнасяние може би да съм оскърбил с нещо агите. „Покорната глава сабля я не сечело“ — говореше той.
От друга страна обаче, не можех да повярвам как е възможно да се борят българите с турското царство, когато това последното има топове и пр., а ние сме с голи ръце: „За това да си имат грижата ония, които са написали тоя лист“ — си помислих аз и се залових да вадя копие от тоя последния, за да го науча изуст, тъй щото когато се случи да говори някой, че господ си дигнал вече берекета от земята и че той наказвал ония свои раби, които обичал — да им запуши устата, или пък ако се случи да се завърна при моите овчари, да им отворя очите, че главната причина за техните страдания не са вълчите празници и петъците, но — турският ятаган. Пет реда не бях успял да напиша още от казаното възвание, когато се похлопа на вратата и моят приятел влезе, като каза, че уж забравил нещо, а всъщност идването не беше за друго нищо, освен да вземе от ръцете ми възванието; може би и да ме е гледал през прозореца, когато го четех. Той го взе от мене и каза, че принадлежало на Петраки Златов, името на когото действително беше написано в заглавието на листа.
Пак недоразумение. Аз мислех, че измежду хората като Петракя, който носеше на гърдите си турска петала, който беше чиновник в конака и верен турски човек, и между ония, които викаха против турските зулуми — не може да има нищо общо. Изминаха се още няколко месеца, в разстояние на които видях още много чудни и секретни неща да се вършат в читалището. Единът от приятелите ми отсъствуваше твърде начесто от града; той ходеше из България и Румъния и беше станал по-откровен и съобщителен в някои работи, които служеха като предисловие. Между другото той разказваше за някого си Васил Левски- Дяконът, който отдавна време ходел из България да проповядва бунт против турците, как той във всеки град си преправял името, на едно място се показвал търговец, на друго — свещеник, на трето — овчар и така нататък.
Благодарение на моето поведение, най-после бях щастлив да ми се открие съществуванието на Българския революционен комитет. Късно една вечер в зданието на читалището аз и още двама души бяхме посвятени в тайната. След като се заключиха всичките врата и се спуснаха пердетата на прозорците, приятелят ни с револвер в ръка изложи предварително в кратки думи, че няколко младежи в България, като се уверили, че положението на българския народ никой път не може да се подобри и че всички стремления към образование и просвещение са немислими да станат и да принесат ожидаемата полза дотогава, докато господаруват над нас турците, по примера да другите народи съставили патриотически общества под название „революционерни комитети“, главната задача на които ще бъде да подигнат българския народ на въстание против турците и пр., и пр. После това той прочете множество възвания и правила за целта на тия
