Записки по българските въстания

— Машалла бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак, голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.

Той бил на стража през нощта и като съмнало, дошел да се поомаже с нещо от плячка.

— Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.

— Виждате ли там оня стар пергишин, с отсеченото рамо, който е паднал по коленете си — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената. — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.

— Свински врат — потвърдили няколко гласа.

— Я погледнете, аркадашлар, каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнайсетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите й коси.

— Язък — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкванието или изпасванието на един карък чесън от добитъка.

Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотини жертви! Имало мнозина измежду тия последните още живи, но смъртоносно ранени, които се молели умилително главорезите да ги добият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставили нарочно да се мъчат.

Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Тия знаели, че имат още много работа — черковата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го, за почивка от нощните действия, кажи го, да се порадват на делата си при огряванието на слънцето, па добър е аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чака в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.

Неприятелите от най-напред се струпали около черковната врата, която била затворена вече. Тия насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напредя си само една черковица, имало други стотини възможности. Тия се покатерили по зидовете на храма и над главите на запрените жертви не закъсняло да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като изнизвали по пет души от един път, и жертвите клюмнали глави на гърдите си, но дълго време стоели на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушената атмосфера в тясната черковииа станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепили въздуха отчаяно.

— Предайте се, ще останете живи — отговорили няколко гласа от душманите.

Падналият в морето се хваща и за змията, говори нашата пословица. Полуубитото население не че повярвало в неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало, друго спасение, като виждало, че и в черковата ще да бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човеческо сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостява, като види с очите си положението на затворените, удушените и отъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствующите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.

Щом се подали тия последните на вратата с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; тия прекрачили налягалите при вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така в черковната ограда кланието се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са бивали закалвани, т.е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите. Мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.

На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тия гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Тоя същия ден Барутанлията издал заповед да се спре кланието привременно — или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви, или пък е поискал да знае мнението на татарпазарджишките бейове, защото подир малко той изпратил арнаутина Селима с писмо до Али бея в Т. Пазарджик, в което му явявал вкратце разпорежданията си в Батак за запазване на тишината. В това свое писмо той питал бея как трябва да постъпи с останалите живи батачени.

В тая официална почивка или амнистия деятелните башибозуци пак си намерили работа. Тия изкарали от черковата останалите живи жени и моми, които повели из селото и с всевъзможни мъки принуждавали ги да им изказват своите скрити покъщнини и други вещи като пари, нанизи, бакър, дрехи и пр. Въобще тоя ден чалмалиите били по-милозливи, защото кланието било заместено с обезчестявание и грабителство.

Преминал се така и тоя ден. Рано сутринта на 5 май пратеникът на Барутанлията в Т. Пазарджик се завърнал. Пред кого той се е явил в последния тоя град и какъв отговор е донесъл на Барутанлията, ние не знаем нищо положително, па нямаме и нужда да правим предположения и виводи, да нагатваме съдържанието на тоя отговор, защото предшествующите и последующите събития са сами по себе си факти и следствия, и причини. Щом пристигнал реченият своего рода пратеник, Барутанлията издава втора заповед да излязат всички живи батачени навън пред черковата, мъже и жени, че щяло да се състави уж списък на избитите, на мъжете и на останалите вдовици. Жените били отделени настрана, за да не препятствуват на правилното проверявание. Пред вид на тая мярка всеки от батачени бил уверен вече наздраво, че е избягнал смъртта, всеки от тия злощастници припкал с наведена глава и бързал да се намери на означеното място, за да му се запише името, защото, който не се съобразял с тая заповед, щял да отговаря с главата си. В късо време пред черковата стояло мало и голямо, никой не смеел да си подигне главата и погледне в лицето тиранина от страх да не би да се раззвери пак неговата дива натура, да не би да лъсне пак неизтритият още ятаган от алената кръв.

В това време кръвопиецът Барутанлия се явил тържествено на мястото, гдето били събрани нещастниците, възседнал на кон и заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напредя им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка да отстъпят жените още по-надалеч от мъжете, които възлизали на брой около триста души (мъжете), и издал трета заповед: „Теглете ятаганите!“…

Около хиляда ножа, издръпнати от своите капии, произвели грозен шум, лъснали тия във въздуха, нарочно намазани с масло, като ледена гора, и били пуснати в ход. Главорезите заобиколили от всяка страна тристата мъченици и налетели отгоре им като същински зверове. Тия, мъчениците, като познали вече своята горчива участ, поприбрали се безсъзнателно един до други; свили се тия накуп, като стадо пред силната вихрушка, изпищели болезнено, чули се няколко гласове изпомежду им, които приличали на молба, понавели си главите надолу, за да не гледат с очите си онова, що става зад гърба им, затреперали им коленете, прекръстили се няколко от тях, които помнели още себе си, и преклонили глава тихо и спокойно пред смъртта. Тоя ден кланието вървяло много по-правилно и определено, първо, защото се вършело деня, под открито небе, без никакви съпротивления от страна на жертвите, както ставало в черковата; и, второ, че то ставало под личното наблюдение на Барутанлияга, под негова непосредствена команда. Трясъкът на костите и звънтението на ятаганите се чували няколко крачки надалеч.

Когато нещастните жени, които стоели малко по-настрана, видели ужасната участ на своите съселяни, мъже, братя и бащи, на минутата още примрели на своето място. Тия изпищели от своя страна колкото им глас достига, обърнали се сгърбом и закрили си очите с ръце, да не гледат кръвопролитието, да не бъдат