1500 души, доведени от изпратените наши агенти Чифутов, Момчев и други, в числото на които се намирали мнозина чак от с. Обруклий. Тия били скрити по разни точки край града и, не зная по какви внушения, чакали да пламне градът, па тогава да изскочат от своите засади и да нападнат! Нашият план обаче не беше да палим от по-напред града, но да се събереме.
Ни един бунтовник нямаше въоружен с оръжие от новата система. Повечето пушки бяха кърджалийки, а нарядко имаше чифтета; старо шишине нямаше ни у едного, понеже тоя род оръжие няма цена в Заара, гдето няма мечки. Револвери имаше повече, но от простата система.
Това обстоятелство много се съвпадаше, понеже по него време се правеше шосе в ближния Твърдишки боаз и различни инженери и кондуктори пречеха по околните села; а между нас имаше двама-трима с мушами и капели.
При всичко че имахме още по един револвер при себе си, но от два дена мокри, тия бяха ръждясали до такава степен, щото не можеха да се въргят.
Това беше вярно. Стефан Чифутов, който беше проводен в Сеймен да дига въстание, като пристигнал покрай Стара Загора и се научил, че ние сме заминали към Хаинето, потеглил да ни търси с една чета, състояща се от 105 души, а не от 300, което число беше увеличено, както това става в подобни случаи. Тая четица била завардена в с. Елхово от силна потеря, но след из-гърмяването на няколко пушки и от двете страни всичко се свършило.
Слуга в святата митрополия.
Действителността на тая депеша от Заара, която носила подпис Таню и за която едно лице от главните палачи уверява, че била изпратена в Цариград на негово име, аз не можа да потвърдя. Съмнението си оставам на това, че доколкото зная, никой от Заара не е давал подобна депеша, па не беше и възможно, от друга страна, да се кореспондира така свободно него време, когато турците знаеха вече всичко. Вярното е, че когато Бенковски заминал за Румъния, палачите са се разстроили, нямали са кураж да запалят столицата.
От това правило се изключва в. „Свобода“, а после „Независимост“, издаван в Букурещ от незабравимия Л. Каравелов (1869–1874), които вестници ще служат завинаги като корона на българската журналистика.
Много от тия дописки се пишеха от самите апостоли, които бяха минали вече в България, пъплеха от село на село, от град в град и отиваха, така да се каже, с лопата на пожара.
Освен устните сведения на очевидци за състоянието на раята след оттеглянието на руските войски от България, ние притежаваме още и скъпоценен писмен документ — жалбата на котленските жители до Дибич Забалкански, поместена в Горский пътник на Раковски, стр. 234, в действителността на която ни най-малко се не съмняваме… „А най-паче сме страдали — пише жалбата — във време рата Руссiя с Турция; понеже, от една страна, земя наша се тъпче от Руссийския войски, добитък губим, жятва, лозiя, все са разорява и разграбва, от друга же страна, хранрми небройни войски турци и тяглими най- голямая свирепства в това растояние, когда най-много беснее турско зверство, разярено, что има рат с наши единоверни Русси братя. А пощо побеждения са завращат за Азiя е голям страх и ужас за бедни българи. Отгде поминат, колят, бият, горят, грабят и робят! Тии зверове от нас бедни българи искат да си извадят гняв и да си отмъстят за изгубвание бойно поле в сражение с Русси…“ „Важно дело, бедни българи! — отговорил Дибич Забалкански на депутацията, която му поднесла прошението. — Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия… Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия (?).“ „Каква амнистия, казвате, Господарю? — отговорили пълномощниците. — Турци не слушат своего Господаря Султана, они ни щът нищо от това да знаят. Ми молими да ни уставите свободни да вършими и ми що знайми.“ „Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!…“ — отговорил строгият генерал.
От всичко това се види, че войната в 1828 г. е била подигната только для уничтоженiи неверных поган, а братушките са теглили запартата за „бог да прости“. Та и другояче не е можало да бъде. Него време самите ни освободители, които са газили Дунава уж да ни освободят, са били роби, десет пъти по-мъчени и по-угнетявани, отколкото ние, раята. Разликата е била само в това, че на Балканския полуостров тираните са били с чалми, а в Русия — с шапки. Солдатинът — роб, който е умирал по крайдунавските брегове, без да знае защо, брат му е умирал в това същото време в своето отечество на бесилото. В Турция по онова време биеха само селяните, а в Русия — наред. Достатъчно е да ви припомня горчивата участ само на нещастния малорусийски поет Тараса Шевченка, когото хищният негов господар помешчик биел по лицето, докато страните на поета станат червени като на рак! А Щепкин? А Тропинин? Сибиряков? Тях са ги биели така също само затова, защото са били талантливи. В Турция отнемаха само имуществото на раята, добитъка и пр. А в света Русия помешчикът имаше право да отнеме и любезното чедо на милозливата майка и го продаваше на пазар. А знаете ли каква продажба? Трампа за две ловджийски кучета! Най-после мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата свобода и народ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества, свои братя малоруси, да пишат и четат на майчиния си език? Русия дигала война повече да освободи Божигроб, „Света София“ и разкошната Византия и да побие поганците турки, както казах.
Кочо Чистеменски, както ще да се види по-натагьк, си е оставял работата по няклко дена, да учи роли. С ролята Велизарий той е трогнал дотолкова публиката, че английският консул, който гледал много пъти Шекспира, пожелал да се запознае с Кочо и му подарил две лири. Питал го той, где се е учил, без да знае, че сиромах Кочо бе безграмотен. Друг му четеше, а той учеше ролята си наизуст. Колко е горяло неговото сърце!
