Записки по българските въстания

Въобще хващанието на Бенковски е било тържество за турците. Около стотина души носели главата за Орхание и София. През селата по пътя им: Осиковци, Правец, Извор, Гложене и пр., отивал по-напред човек, който изкарвал селяните да излязат край селото и посрещнат конвоя. В с. Осиковци конвоят изгърмял около 500 пушки. Главата я носел един българин, побита на дълъг прът.

109

Стефо далматинецът живей и до днешен ден. В турско време той къртеше камъци в беловските гори, а сега върши същата работа на татарпазарджикската станция. Той бил закаран в София, казал си всичкото по права бога, но бил освободен окончателно благодарение на австрийското консулато. Върнал се пак около Белово да си търси тежкия чук, но турците го затворили отново, тайно от консулатото, в пловдивския затвор. Знайно е, че когато влязоха руските войски в Пловдив, Сюлейман паша се разпореди да изведе християнските затворници отвън града, които изклаха солдатите при село Остромила. В числото на тия затворници влизаше и Стефо. Когато видял той да падат отсечените глави, легнал между закланите, като се престорил на убит, и благодарение на нощния мрак спасил се. Три години живях н Пловдив, три пъти ходих да го търся, десятина пъти му пращах „много здраве“, да дойде да се видим, може би ще да му спомогна нещо. Търсех аз още Стефа и по други причини. Първо, да ми каже нещо за мостенцето, и, второ, че пловдивските политически шарлатани, хората на Кръстевича, бяха почнали да хвърлят кал върху събитието на това мостенце, събитие, за което аз само знаех, аз им разказах като на хора българи и честни. Ни дума, ни ума от Стефа. Един път казал, че се подигравали с него, втори път рекъл, че го е срам да се яви пред големи хора, защото няма потури, а трети и четвърти път бил в балкана да реже дъски.

Най-после, на 20 май 1886 г. по пътя ни от Пловдив за Самоков казаха ни на Белово, че Стефо се намира в с. Момина клисура, слуга при инженерина. „Сега го хванах“ — казах на другарите си Д. Ризов и Спиро Костов, като им разправих в същото време кой е Стефо. „В кръчмата, която е до фурната, ще го намерите — ни казаха от къщата на инженерина. — Стефо играе на скамбил.“ Познах го с първо влизание, същият Стефо, като че да не бе със същите палто и потури, с които беше преди десят години. Аз мълча, другарите ми го питат за мостенцето, за Бенковски, за о. Кирила, за мене и пр. „Зная“ — каза само той, без да си вдигне очите от масата, гдето играеше скамбил. „А где е живият ти другар?“ — попита го втори път Ризов. „В Пловдив“ — отговори Стефо и тури точка. „Да го видиш, ще го познаеш ли?“ — попитаха пак другарите ми. „Па зная ли?“ — се обади Стефо и пак забурми въпроса. „Аз съм, Стефо, не ме ли познаваш?“ — казах най-после аз. „Да живееш!“ — се обади Стефо и малко-малко си изкриви долнята устна, което показваше, че иска да се засмее. Той пак поиска да тури точка на разговора ни, но многобройните посетители от кръчмата, които стояха около му и които десят пътя повече се бяха заинтересували от нашето посещение, сбутаха го да стане и той хвърли книгите. Забележете, че ние и тримата стоехме прави над главата му. Стана Стефо и си подаде жилавата ръка, но защо ми е? Пак трябваше с керпиден да му вадим думите не една по една, но по слогове. „Помниш ли колко души бяхме на моста?“ — попитах аз. „Па зная ли? Години са се минали. Беше капитан Бенковски, поп, що е бил с дълга брада, име му не зная, ваша милост, я, па други не помня“ — отговори той с такава охота, като че го изповядаха на бесилница. „Ами биха ли те турците?“ — попитах чак аз. „Майке!“ „Т.е. биха те“ — повториха другарите ми. „Па то се знае“ — допълни той. Повече нищо. На другите въпроси, като защо не дойде да му намерим някое място или да отиде при Кръстя и Ивана Шутича, той отговаряше само с рамене. Нищо повече не можах да узная от онова, което сам знаех за местенцето. Научих само, че като се отървал от пусията, ходил, ходил и пак изпаднал на колибата при предателя Въля, който го издал втори път. „Че как да го не познаеш?“ — попитах аз. „Па не съм му рязал от ухото“ — каза той. Научих още, че на баща му било името Митро, родом от Далмация, село Голубовци, Каторско. Казват, че това убийствено хладнокръвие било чърта у далматинците.

110

Четирмата тия „комици“ не са други никои освен Каблешков, Найден П. Стоянов, Георги Търнев и даскал Стефан из Казанлък. Първите двама са живите, за които разказва Дочо, а на последните отсекли главите. Едната ока алтъни намериха в Търнева, които били около 800 турски лири. Но за това по-после.

111

От оръжието само една кама беше останала, която висеше под дрехата ми.

112

Единственото си оръжие — камата — аз оставих още вечерта в шумата, защото в тъмнината не можах да я намеря.

113

Освен Каблешкова аз бях първият комита, хванат от правителството по тия места, та затова башибозуците не знаеха още навярно що за хора са тия комити.

114

Ако у турците съществуваше по-точно изчисление на дати и на часове, то непременно щяха да ме объркат, но тия не се мразят с подобни тънкости.

115

По онова време, дордето не бяха убили още Бенковски, овчарите по Балкана ни разказваха, че уж имало убити две-три жени в планината, облечени в мъжки дрехи. Тия били родом от Клисура или Коприщица. Доколко това е истина, аз не зная.

116

Ножовете са ак- и каракапзалии (с бели и черни дръжки), но аккапзалиите се най-много славят, те са възпети в бабаитските песни.

117

Турското изречение „Султан Мурадън гюиюнде, хердез мурадънъ ереджек.“

118

Както ние наричаме турците с едно общо име, като османовци, хаановци и пр., същото това правят и тия последните. В Троянско, в Ловчанско казват тия на българите петколар; в Търновско и по целия Тузлук и Герлово — колилер; в Шуменско и Варненско — устоянлар; в Западна Тракия и в Сливенско — юванлар; към Одрин и кърджалъка — тонколар и пр. Прочее, под думите „каракалпаклии петковци“ Хасан Пехливан разбираше българите.

119