печатът на комитета. Той имаше големина колкото една бяла меджедия с надпис „Български революционен комитет“ и посред изобразен лев. На това същото място се държаха още и други разни фалшиви печати на турски язик, направени от восък и калай, на които бяха написани по-главните градове на България. Тия служеха за подправянието на турски тескерета, които така също, както и други разни паспорти, бяха в разположението на Русчукския революционен комитет. На друго място, а именно под стълбите, гдето така също бяха извадени гвоздеите, имаше цяла библиотека книги, всичките от съчиненията на Л. Каравелов, единствения по него време революционен списател, които книги, както и вестниците на същия списател „Свобода“ и „Независимост“ комитетът разпространяваше между народа.
Долу в избата под зданието на същото читалище имаше изкопана дупка, в която стоеше едно газено тенеке, пълно с различни отрови, които бяха доставени от българските ученици в Букурещкото медицинско лице. Тия бяха предназначени за враговете на българския народ. Главното обаче място, гдето се сьхрняваха всичките комитетски принадлежности в Русчук, не беше читалището. То се намираше в къщата на Н. Обретенов, под строгия надзор на старата му майка, баба Тонка. Нейната скромна къщица беше подкопана под основата и преобърната на скривалище, в което не само оръжия и други неща се държаха, но имаше място да се скрият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници те пренасяха от Гюргево повечето от жени, на които полицията по-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха сама баба Тонка, дъщеря й Петрана, съпругата на покойния Л. Каравелов — Наталия — и Тодорка Казанджиева от Гюргево. Бях свидетел един път, когато Наталия Каравелова пристигна от Румъния с оръжия, които носеше на себе си, отдолу под дрехите. Двете сабли, които бяха окачени на раменете й с дебели сиджимени върви, бяха се впили в месата й, докато дойде от Букурещ до Русчук. Разбира се, че когато гледаше човек как тия слаби жени рискуваха живота си за общото дело, то искрата на патриотизма се увеличаваше още повече. Много пъти тия същите патриотки са пренасяли и някои комитетски писма с по-важно съдържание. В по- главните градове комитетът си имаше определени къщи, в които отиваха апостолите и куриерите. В Търново бе къщата на Ив. хаджи Димитров; в Русчук — къщата на баба Тонка; в Гюргево — у Димитра Ив. Горов; в Пловдив — у Христаки Търнев; в Ловеч — у братя Луканови; в Карлово — у Ганя Маджереца; в Царацово — у Ивана Арабаджията и пр. По-късно комитетът в Русчук разполагаше с няколко каика по Дунава, между Русчук и Гюргево, които пренасяха оръжия, хора и пр. Когато се случеше да носят пушки, тия ги спущаха във водата, вързани с върва, от каика и спираха пред дома на баба Тонка, който се намира покрай самия бряг на Дунава. Нощно време отиваше някой да ги извади и ги донасяше у бабини Тонкини. Всичките каичкии бяха власи, с изключение на управителя им бай Димитър, който беше българин и човек на комитета.
Глава III. Баба Тонка
I
Мисля, че не безинтересно ще бъде за читателите, ако ги запозная горе-долу с живота на тая българска майка, която е приемала живо участие във всичките наши народни приготовления за освобождението ни. Важността на баба Тонка е още и тая, че доколкото ни е известно, тя е едва ли не единствената жена между българския народ, която е спомогнала най-много в бунтовническите ни движения.
Баба Тонка Тиховица Обретенова, майката на Никола Обретанов, който водеше комитетските работи в Русчук, се е родила в с. Червен, Русчукска околия, в 1812 год., от прости родители овчари. Според тогавашните понятия и обичаи, понеже не било още на мода да се пращат в училище и момичетата, нейните родители се трудели само да приготвят от нея добра ступанка и трудолюбива къщовниица. Тя била една у майка и родителите й, които били доволно богати хора, оставили селото Червен и дошли да живеят в Русчук. Други человечески обязаности, като например какво тя дължи на себе си, на родителите си, на бога, на ближните си или въобще на отечеството си, не е била честита да чуе от никого, да й се говори във вид на наставление; а просто така си е останала с онова, което е слушала и запомнила, когато говорят стари хора. Майка й била доволно умна жена, често й говорела, че трябва да внимава да се научи да се отсрамва пред гости, според както го изисква българският обичай, защото не се знае, може да отиде снаха в богата къща, гдето ще бъде принудена да излязва пред големци хора и гдето гостите не са рядкост.
И действително, нейните родители имали право в това отношение. В 1831 год. баба Тонка се оженила за Тихо Обретенов, който минувал по него време в Русчук за един от първите търговци. С него тя преживяла съпружески живот повече от четиридесят години и родила седем деца, от които петтях били момчета, а двете — момичета. Понеже той, съпругът й, бил от ония развити хора, които принимавали участие в разни опитвания в обществени работи, било с турци или българи, които са се случвали по онова време, и според обстоятелствата и условията някои от тях са се вършили не открито и всеизвестно, баба Тонка се приучила още от млади години да почита и уважава тайната, на което от своя страна научила и децата си.
Около 1862 год., когато българският списател и бунтовник Раковски започнал да мисли за освобождението на отечеството си и по негова инициатива захванали да се организират патриотически чети тук-там из Румъния и Сърбия, то тая благородна, но за твърде малцина понятна идея скоро дошла до ушите и на остарялата вече жена. Всички буйни патриотически натури, които него време се намирали в Русчук, намерили свърталище в къщата на баба Тонка, гдето заедно със синовете й Ангел и Петър Обретенови упражнявали се в употребление на оръжие и се готвели да вземат участие в патриотическите чети, които щели да навлязат в България от Румъния и Сърбия. Преди да минат обаче тия чети, в Белград се образувала българска легия със съизволението на сръбското правителство, в която наскоро бил изпратен и Петър Обретенов, един от синовете на баба Тонка, със съгласието на майка си и на другарите си, за да се научи на военния ред и след завръщанието си да научи и тия последните. Същата година големият й син Ангел, заедно със Стефан Мешо, наречен Попът, заобиколили цяла България и Тракия, за да се запознаят с разни местности на отечеството си, да видят теглилата на братята си, да посеят, доколкото им е било възможно, идеята за свобода между тия последните и въобще да изучат духа и настроението на народа.
В 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както е известно, сполучили да съберат из Румъния около 124 души юнаци, които били решени да преминат в началото на месец юний в България. Когато това известие дошло до Русчук, разбира се, само до баба Тонкината къща, която била известна вече в хъшовския лагер, то двамата й синове заедно с другарите си през същата още нощ се намерили на влашкия бряг. В това време в градеца Гюргево се намирал сам Стефан Караджа с много още момчета. После два дена и сама баба Тонка отишла в Гюргево, за да види за последен път двамата си синове и да се порадва въобще на българските юнаци. За да не се яви с празни ръце пред тия последните, което според българския обичай не е добро, тя взела със себе си няколко китки цвете и един бинлик с ракия, от който почерпила всичките със своята собствена ръка, като им пожелала в същото време и добър успех в Балкана. Разбира се, че присъствието на една стара жена, дошла от Турско в тая важна минута, и нейните приветствия вдъхнали кураж и надежда измежду борците на свободата, които, като виждали, че тяхното свято дело се оценява и от старите баби, помислили, че това същото става и с българските синове в Турско в много по-голям размер.
Връща се баба Тонка в Русчук, стои по цял ден на дунавския бряг (понеже нейната къща е близо до Дунава, на самия бряг) и изглежда с внимание на проходящите параходи и кораби, дано познае в някои от тях четата на Хаджи Димитра или да види за последен път синовете си, които, естествено е, че ще метнат простителен поглед към къщата, в която са се родили и в която оставят стара майка; но всичко напразно, нищо се не види. Минали няколко дни още и тя престанала да гледа вече към тихия бял Дунав. Любопитството обаче, безпокойствието и материнската любов не преставали; на душата й ставало тежко, сънят бягал от нея и някакви тъмни предчувствия не я оставяли на мира.
Не е шега това, двама сина, двама млади соколи отиват срещу куршумите. Нощно време тя излязвала по няколко пъти навън в двора и сядала измежду гъстите салкъми в градината, отгдето слушала по няколко часа няма ли да се чуе някакъв шум из града, защото, когато била в Гюргево, един от хъшовете й казал, че като минат в България, най-напред ще почнат от Русчук, а в нейната къща ще побият байряка… Деня тя обикаляла из града, най-много около конака, да види не се ли забележва някакво движение и приготовление помежду турците. И тия предосторожни наблюдения на баба Тонка не се увенчали с успех, защото всякой си гледал работата, никой не искал да знае, че ще се превзема турското царство. Заптиите
