Записки по българските въстания

няколко деня гладни и жедни; третьо, да бъдат добре изпечени на път, щото заедно с конете да вървят; и, четвърто, да не спят по няколко нощи, да бъдат юнаци и решителни.“

Свършил-несвършил още Бенковски своята реч, отведнаж множеството там надалеч се разклати да даде път на един непознат, който си държеше пушката в ръка, дигната нагоре над главите на множеството, и с кривнат калпак настрана, който затуляшс едното му ухо — той застана с благоговение пред Бенковски, разпъхтян и почервенял.

— Войводо! Аз се наемам да изпълня всичките тия работи, за които ти говори по-напред — каза той. — Моля, вземи ме.

Силно ръкопляскание и „браво“ последва от страна на народа в чест на непознатия юнак, който засрами мнозина с ястъклии мустаки. Напразно множеството се питаше, кой е негова милост, как му е името и отгде е? Никой го не познаваше; дрехите му го показваха, че той е от далечни страни.80

От хиляда и повече души въоръжени и млади въстаници, които се намираха на това място, само стотина се решиха да изпълнят условията на Бенковски; тия минуваха на една страна и писарите ги записваха един по един.

После малко процесията се завърна пак в селото със същото тържество, а избраната чета тръгна отделно.

До вечерта ние посетихме и арсенала, гдето между другите поправки на пушки и ножове работеха се твърде деятелно и прочутите от по-после черешови топове. Аз не зная кому дойде най-напред в главата тая мисъл; но предполагам, че тя се въведе между нас по примера на Кара Георгя във време на сръбското въстание. Главният майстор на черешовите топове беше панагюрецът Никола Бинбашев. Тия топове имаха дължина 2-2? метра, калибър като на горските топове, стегнати на три-четири места с яки железни халки и поставени върху две колелета, както обикновено биват същинските топове.

Понеже тая година, както казах по-горе, турското правителство беше забранило внасянието на куршума по българските градове и по тая причина той се намираше твърде малко сравнително с барута, то военната комисия се намираше в недоумение с какво друго вещество да запуши устата на тая народна артилерия. Но за оногова, който е въстанал да превзема царство, има ли нещо мъчно? Скоро панагюрското население биде предизвестено от няколко гьрлеста люде, които обикаляха из улица в улица, като викаха, колкото им силата:

— Който има цариградски кантари, да им нося топузите в къщата на Пенча х. Луков! Чувате ли? Ха-ха!

— Защо ли им са тапузите? — питаха любопитните женп.

— Царски работи — отговориха други. Читателите разбират, че тия кантарски топузи не бяха за друго нищо, осван да се употребят наместо гюллета в черешовите топове. За да се не запали сухата череша81 от барута, което е твърде възможно, някои опитни лица предложиха да се облече вътрешността на топовете с бакър, тенеке или друга някоя материя; но като нямаше нито едното, нито другото в Панагюрище, то военната комисия намери за добро да се употребят в тоя случай дълпите лули от ракиджийските казани.

Не знам обаче дали тая мярка се тури в действие, защото ние излизахме от Панагюрище още същата вечер.

Същия ден Бенковски пожела да види турските пленници, за които споменах по-горе, за да ги попита лично приемат ли си храната редовно и има ли да ги мъчи и безпокои някой, защото от вярно място бяхме се научили, че поп Грую Бански ходел при тях нощно време да ги кара да целуват кръста и да ги насилва да се покръстят.

Когато ги доведоха при нас, тия бяха повече умрели, отколкото живи, защото не знаеха накъде ги водят, а твърде възможно беше да са си помислили, че след тържеството, на което и те бяха свидетели, дошло е ред и за тях. Бенковски ги прие твърде любезно, увери ги да се не безпокоят, поръчаше им да се оплачат, ако ги закачи някой; но всичко напусто! Тия следваха да треперят като лист, бузите им бяха посинели като патладжан, две правилни думи не можеха да свържат. Виждаше се работата, че тия не обръщаха никакво внимание на нашите любезности, не можеха да помислят даже, че ние им говорим искрено.

И имаха право на това. Накъдето се обърнеха, срещаха противоречие. От една страна, отец Грую, който бълваше гущери, загдето оставяме поганците живи и се отнасяме с тях така учтиво, като с хора, изглеждаше тия последните с кръвнишки поглед. Щом някой от тях си дигнеше ечите да го погледне, той скърцваше със зъбя, туряше си ръката на саблята в знак, че с нея ще да ги изколи.

— Няма християнска любов между нас — говореше той сърдито. — Тия кучета отдавна трябваше да се помиросат, или пък да отидат при своя пророк.

От друга страна, малките деца бяха се набрали около къщата, в която се ние намирахме, и следваха да викат на висок глас: „Тичайте да гледате, когато убиват турците!“ А тия турци разбираха български.

Между това Панагюрище се укрепяваше твърде деятелно. Всичките по-главни пътища и проходи около селото, като Св. Никола, Каменица, Спасовден, Медетът, Стрелченския път и пр., бяха запазени. Иван Соколов, командантинът на града, пазеше на Св. Никола със стотниците Кръстю х. Томов, Стоян Тропчев и Павел х. Симеонов. Единственият мост на татарпазарджикското шосе, близо до селото, биде развален. Насипите се правеха да противостоят само срещу куршуми. Тях копаеха жените, които от час на час оставяха мотиките и се залавяха за хоро. Въодушевлението нямаше още граница. Мнозина бяха пресипнали да викат „да живей“. Появляванието на няколко само кола бежанци от околните села, които идеха в Панагюрище на защита, възбуждаше овации между населението. Бенковски свика панагюрските златари, на които даде 50 рубли екатерини да му обковат саблята и да направят голям печат — държавен!

Глава IV. Четата на Бенковски в Петрич, Еледжик, Сестримо и Белово

I

… Късно вечерта получихме известие от Петрич, че околните турци и черкези се опитали да нападнат. Бенковски реши да отиде на последното това село, гдето неговото присъствие беше необходимо.

Преди да тръгнем за Петрич, той съветва панагюрските комисари (военния съвет) да накарат населението да си изнесе всеки по малко храна и едно-друго в гората, която да служи като резерва за в нужно време, в случай на поражение. Военният съвет обаче не намери за нужно да се възползува от тия практически съвети.

— По-после ще да размислим за това — казаха няколко души от тях и работата така си остана.

Часа по 12? вечерта всичко беше готово за път. Колкото по-добри коне имаше в селото, бяха отстъпени на нашата хвърковата чета от страна на панагюрските граждани. Тия последните сами бяха дошли да ги предадат на стареишините от четата, на които поръчаха в същото време да се грижат за тяхното добро хранение. Само на Бенковски бяха избрани 2–3 хранени ата, на които щеше да язди той.

Колко останаха зачудени обаче тия грижливи стопани, когато видяха, че излезе Бенковски с ножици в ръката и започна от едина край да реже на чуждите коне опашките и гривите, за да се отличавали, че са бунтовнически коне! Няма съмнение, че красивите добичета ставаха твърде безобразни после тая операция; но така трябвало да бъде. На стопаните се топяха сърцата; напразно тия присъствуваха при „пострижванието“ да просят омилостявание.

— Моят кон, г. Бенковски, от само себе си има къса опашка, та затова аз мисля, че излишно ще да бъде да се реже — говореше един от тях, на когото конят се виждаше, че му е любим, защото гривата му и опашката бяха вчесани и накичели.

— Моето тайче никак не може да търпи мухите и ето защо добре би било да му ое остави опашката дългичка, за да може да се брани — говореше втори.

Бенковски скърцаше с ножиците, без да обърне ни най-малко внимание на просителите.

— Приберете козината — говореше той на момчетата. — От нея стават добри върви (превивки).

На един и половина часа след вечеря ние се намятахме на своите коне и тръгнахме за с. Петрич. Избраната хвърковата чета, на число около 130 души, ни придружаваше. Няма да повтарям, че