тя била на млади години — всичките признаци е съхранила в своите черти, всеки с първо виждане може да си състави понятие. А поговорете с нея минута-две, ще да изнесете верни заключения за душевните й качества, отведнаж ще да кажете, че „крушката паднала около корена“, че даскал Ботю бил щастлив човек. Баба Ботйовица според своя век и според възпитанието си, ако можем да се изразим така, е благородна жена във всичките вариации на това слово. Видяхме я ние в 1886 г., десет години после убийството на най- големия й син, Христа, а няколко месеца само пък подир убийството на Сливница на най-малкия й син Бояна, младо двадесетгодишно момче още, ученик, представен за офицер. И какво? — Майката на Христа Ботйова, паметта на когото й бе известно как се слави и почита в България, наместо сълзи, ахания и охания, оплаквания, че ако той да би бил жив, то тя щяла да бъде такава и онакава; че като отивал на бойното поле, еди-кой си й говорил, че тя ще да бъде носена на ръце от целия български народ, а сега не я поглеждал и не попитвал никой, и много още подобни претенции, общо правило, и поведение на всички ония спекулативни баби и бабички, които са имали синове и братя обикновени поборници — хрйсяма като муха! Говори спокойно, весела и засмяна, справедлива и умна, възхитена от борбите и успехите на българите, радва се, че доживяла да свари и види подобни славни минути. А нищо, ни дума, ни ума за жертвите: Христа и Бояна. Най-после от уважение и почит към нейната личност, старост, понятия и майчини чувства нарушихме общото течение на разговора й заявихме съболезнование за участта на Бояна.
— Клетникът! Отиде млад и зелен, не можах и да го видя… Колко му говорих, че е още малък, че трябва да почака брата си, Кирила, че на него ми са надеждите!… Младо и лудо — не послуша. Бог да го прости! Много приличаше на батя си Христа — отговори старата жена и се обърна настрана да не покаже на присъствующите своите две едри сълзи, които бликнаха в очите й.
Повече нищо. Отри си очите и пак се обади да продължи общия разговор. Е, такава жена, грях би било, ако не родеше Христа Ботйова, поета, революционера и войводата!
Баба Ботйовица е родом от Калофер.
Повече от двадесет години е учителствувал в Калофер бащата на Христа Ботйова. Всички събудени калоферци, които съставляват най-голям процент в сравнение с другите български градове и които ние виждаме днес начело на много обществени работи, са ученици на Ботя Петкова. Щом се заприкажеш с тях и попиташ за техния учител, те отварят уста да го характеризират с такова страхопочитание и респект, като че вечерта ще да се явяват напреде му за изпит. Всички единогласно приказват, че той бил страшен и неумолим човек към всички, без разлика на чорбаджийски протекционизъм, на хатър и на незачитане към сиромашките синове, а най-много си теглил неговият мъдър син Христо, па и Кирил понякога. Най-много те стояли на колене. Когато той влязвал в класовете, то гробна тишина наставала, всеки ученик отсичал врат върху книгата, никой не смеел да го погледне, да не навлече върху си строгостта му. Строгостта, твърдият му характер и суровите му обноски свидетелствували и на физическите му качества. Той имал грамаден ръст, големи и светли очи, а пръстите на ръцете му са останали в пословица в калоферската хроника, а най- повече в паметта на учениците му. „Пръстът на даскал Ботя“ когато се споменял, то било нещо равносилно на сабушка тояга, на страх и трепет. Когато той бил най-много сърдит и когато искал да наказва някой ученик по първа степен, то си дигал показалеца и посочвал към виновния. Поговорка съществувала и осега в Калофер: „Той бие като даскал Ботя.“ Епохата, в коятосе е подвизавал тоя човек, притежава такива данни, които оправдават неговото строго и монархическо поведение.
Същите тия строги диктаторски отношения Ботю Петков поддържал и в общината, гдето се решавали селските общи работи, отгдето се давало тон на цялото село, гдето се създавали политическите убеждения, гдето се определяло кои мнения са отживели вече, кои трябва да се поддържат само за очи и кои трябва да се разпространяват. Разбира се, че човекът, който най-много знаял и разбирал от неговите течения, в когото вярвали и били убедени в добрите му намерения, неговият глас и неговата дума се приемала за решающа. Гдето се явявала опозиция, то доволно било от негова страна да каже: „Ти знаеш ли, който си се учил в цариградските хамбари, или аз?“ Той искал да вкара Калофер в пътя на просвещението и на съвременните идеи, за което и успял, доколкото е било възможно. В черковния тогавашен въпрос, който заключваше в себе си политика, и прогрес, и патриотизъм, Ботю Петков взел най-решително участие между другите, той изхвърлил от училището гръцкия език, на който бил по-напред, в по-тъмните времена, преподавател. Пишел и в тогавашните цариградски български вестници. Вестник „България“, орган на Д. Цанкова, го е нападал твърде жестоко, защото и той нападал редактора му за неговото папищашество в колоните на „Цариградския вестник“. В 441 брой на тоя последния вестник е поместена следующата подписка:
„Калофер, 1859, юлия 14“
Г-не издателю Ц. вестника,
Издателят на „България“ Д. Цанков премина пределите на благоразумиет и почна вече без разбор да вместява, щото му се поднесе, като стана оръдие на най-низки и развратни человеци. Благодариме ви, че сте вместили отговора на нашите тамкашни приятели срещу гнуснавата оная статия, вместена във вестника му с намерение да потъпче честта на ония, които са се пожертвували за просвещението на свой народ, та зато молиме да вместите следующето:
„С голямо негодувание прочетохме в 14 брой на «България» хулната статия срещу учителя ни г. Ботя. Безименний съчинител на гнусната статия избрал за предмет непразнуването деня на св. Кирил и Методий и сплита гнусни хули върху учителя, ни; но и първото е дебела лъжа, и второро — низка клевета: защо денят на българските просветители илани, и таз година се празнува с особена тържественост, украси се и с прилично на празника слово, произнесено от г. Ботя, но това не се счете за нужно да се обнародва в «България». Сплетените хули върху учителя ни са низка клевета, за оправдание на когото се ручава дванадесетгодишното му учителство в Калофер, в разстояние на което той е поминал с неукоризнено поведение, от което всегда сме били доволни. За това щем бъдем и мы, и потомците ни признателни г. Ботю за неутомимите му трудове, които той според силата си е принесъл на калоферското юношество.
Желали бихме издателят на «България» за свое добро и за доброто на народа да не вместява без разбор всякакви статии, които му се допращат, но да бъде малко осторожен.
С една реч, той бил учител не само на деца, нои на стари и млади, на политика, на гражданска доблест, на медицина и хигиена, цял реформатор, каквито бяха по онова време всичките малко-много събудени българи. На негово време близо при училището имало кръчмица, добрият пелин на която привличал свещениците като пчели. Щом преминувал даскал Ботю, святиня им лягали по земята — да не ги види през прозорците. Дотолкова те имали страха му. Друг един свещеник, поп Пенко, като пеел херувикото в черкова насрещу един даскал, казал му: „Н-не-не, не си яж б…“ Даскал Ботю наложил на попеца 40 деня да не стъпя в черковаа за тоя свой либерализъм.
Отдавна той водил борба с местните първенци, със суевернитс понятия и предразсъдъци за изваждането селските гробища далеч от селото, които били в дворовете на черковите и манастирите и вредата на които е позната. Опозицията била силна. Най-после сполучва не без революция, особено от страната на жените, които в тоя случай са най-чувствителните и най-рутинните. Ново жилище за покойниците било избрано на мястото, називаемо Лила, на северна страна от селото. Да се случи да умре наскоро виновникът на тая реформа, и най-напред него да погребат там! Суеверният женски, а особено бабешки мир тържествувал в своите веривания.
— Видите ли? И господ не го стърпя, загдето той се подигра с душите на нашите умрели бащи и майки! — говорели те. — Нека сега го мъчат дяволнте на поляната, сам-самненичък като вапир.
Ботю Петков е обогатил и книжнината ни с няколко сериозни трудове. Той е превел и напечатал в
