кипариси и лаврови храсти. Върху плочата пише:
а отдолу са издълбани Шекспировите стихове:
Едва ли авторите на този надгробен надпис са съзнавали колко верен ще излезе той. Те по-скоро са искали да предадат чрез него личното си уважение към мъртвия приятел, отколкото едно велико обществено признание. Съвременниците на Шели — дори и най-проницателните — не го разбраха. За тях мислите му бяха твърде дръзки, гласът му — прекалено нов. Трябваше десетилетия да минат, за да заеме той мястото, което му подобава. По-късно пред неговата памет ще се поклонят най-големите лирици на Англия, първожреците на поетическото изящество. „Шели има повече богатство, осезаеми багри, духовна кристалност, отколкото всеки друг поет“ — ще каже за него Браунинг. „Шели надпя (с изключение на двама-трима) всички поети от всички времена; той е съвършеният пеещ бог, майсторът-певец на нашето време и на нашата раса“ — ще продължи Суинбърн. „Шели е най-великият английски поет след Шекспир и Милтън, а може би и само след Шекспир“ — ще добави Росети.
Съответно ще преоценят ценностите и синовете на ония, които някога го хулеха — те сега ще се помъчат посмъртно да го дегизират. Неговите възгледи, за които Англия го изгони на времето, сега ще се сметнат за малка юношеска слабост. Не един критик ще уверява читателите, че ако Шели бе доживял зряла възраст, той сигурно е щял да се „укроти“ и да стане почтен британец. Съставителите на литературни учебници ще пропускат такива негови изрази като: „Няма друго богатство освен човешкия труд“, „В нашата епоха и любовта се продава“, „Общественият строй, в който живеем, е смес на феодални дивотии и несъвършена цивилизация“, „Все повече ненавиждам съществуващия ред, задъхвам се от омраза, като мисля за среброто, за разкоша, за баловете, за титлите, за короните.“ В луксозните издания на „избраните му творби“ често ще липсват някои стихотворения като „нехудожествени“, макар внимателното око да би открило, че тяхната „нехудожественост“ е само в ярката им политичност. Ще се пишат психологически етюди, за да се обясни как трябва да се разбира Шели — че той бил ефирен мечтател, дух, който витае сред облаци и се храни с рожбите на собственото си въображение; и само затова създавал такива картини на бъдещото човечество, където „троновете са без крале, а хората са еднакви, вън от класа, освободени от обожание, страхопочит и ранг“. Тези видения той рисувал така, както би нарисувал и една цветна леха от градините на Семирамида — за да поддържа сладостното буйство на фантазията си, а не, защото с цялото си същество се е стремял към един по-добър свят. И макар да се споменава, че Русо, Волтер, Дидро и утопистите са му влияли, за негов пръв и велик учител ще се сочи старият Платон, за да може още веднъж да се подчертае, че той е бил отдалечен от действителния живот и че неговата поезия се отнася само до автономното царство на идеите.
А всъщност малцина са били тъй земни, тъй близки до живота като Шели. Твърде сложен и своеобразен е неговият платонизъм, за да може изобщо да се нарече платонизъм. Наистина в „Аластор“ героят търси цял живот върховната красота, която е видял само насън, и накрая умира, без да я намери; в „Епипсихидион“ се говори за светлината, бликнала през телесната обвивка на любимото момиче — светлина, която е самата вечна Любов; в „Мимозата“ красивата жена и цветята загиват, а в заключението се казва, че може би, невидима за нашите сетива, тяхната прелест е останала неизменна — и всичко това безспорно са навеи от големия елински идеалист. Но от друга страна, „Аластор“ звучи като скрит упрек срещу безплодното бленуване, „Епипсихидион“ при цялата си приповдигнатост е пълен с прости, човешки чувства, в „Мимозата“ има болка и копнеж да се запази тук, на земята, тази красота. Даже вътре в самия художествен замисъл човекът неусетно се налага над философа.
Още по-ясно се чувствува това при живата поетична тъкан. Каква сетивна стихия бушува в тия стихове — цяла бездна ги дели от студената неподвижност на Платоновите абстракции. Огромни, титанични образи, които просто се разрушават от собствената си мощ и ръката на художника ги е задържала малко преди да рухнат, в оня миг, когато животът им е най-буйно изразен; филигранни детайли, осезаеми до болезненост; скрити свойства, изтръгнати от сърцевината на нещата и превърнати в нагледи; цветна феерия с непрекъсната смяна на светлините; кинематографична подвижност на контурите — цяло едно пиршество за смаяните очи. Пиршество и за слуха — рядко музиката на словата е карала с такова вълшебство дори немите предмети да пеят заключени в тях мелодии. Тук няма онази преднамерена благозвучност, която при цялото си съвършенство напомня за някакъв инструментализъм. Отвъд оня предел, където стихът трябва да стане песен, Шели винаги има предимството на човешкия глас пред всякакъв инструмент — той не подрежда звуци, а говори. И цялото това богатство на картини и тонове, което зашеметява сетивата, е дълбоко враждебно на истинския платонизъм; то е отказ от Красотата-идея, превъзнасяне на единствената земна красота. Геният на Шели е влюбен в явлението даже когато търси зад него същност.
А и самият му копнеж по идеала се родее с Платон само за повърхностния (или недобросъвестния) поглед. Въпросът е какъв е идеалът. Ако той крие предчувствието на онова, което не е, но ще бъде, кой може да го нарече откъсвате от живота? Напротив, то е срастване с живота, проникване в посоката му, то е задълбаване. Когато потоците са още в лед, за пролетта могат да копнеят само дърветата с най-дълбоки корени, защото те първи усещат, че земята се затопля.
Идеалът на Шели е социализмът, макар че той не е знаел името му. Той наистина е бил „сърце на сърцата“, за да усета пулса на цялата човешка история. И все пак епохата скова дори и неговата мощ. Какво му оставаше да направи, освен да се взира в далечината? Работниците бяха пръсната и сляпа маса, този, който щеше да преобрази безцелния им гняв в наука, току-що бе роден. Поетът можеше само да мечтае.
Но тия мечти не са пухени възглавници, Платоново убежище, където да бяга от истината. Един войник, който сънува, един от малцината самотни часовои в нощта на своето време, застанали на границата, откъдето другите виждат само мрак, той живее с видения. Нека са задоблачни и далечни — могат пи да бъдат други при това разстояние? Дори и такива, те пак са „бранен кораб“ — и за него, повел борба с безсърдечието и пошлостта на своя свят, и за тези, които ще дойдат след него.
Защото въпреки всички опити да бъде подправен и приглушен, Шели остана при истинските си приятели. Двадесет години след смъртта му могъщите редици на чартистите ще пеят „Песен на британците“, великото стихотворение, което първо в цялата световна поезия призова пролетариата да стане господар на живота. Най-големият чартистки вестник ще пише за него: „Между малкото, които могат да се нарекат поети на народа, безспорно първото и най-благородно име е това на Шели.“ Енгелс ще го нарече не само „гениален прорицател“ но и „любим поет на английските работници“. За Маркс той ще остане „революционер от главата до петите, който, ако би живял, всякога би бил в авангарда на социализма“. Английските, ирландските, германските, холандските, американските пролетарии ще крачат с неговите химни — те винаги са звучали, когато се е водил бой за свобода — и в 1848, и в 1860, и в 1880, и в 1896, и 1903! От трибуната на Първия конгрес на съветските писатели Горки ще посочи Шели за пример на народностен поет. И днес освободеното човечество с наслада ще чете своя безсмъртен „предвестник и тълкувател“ — и може би не един от дръзките умове, които протягат ръка към Космоса, ще се вдъхнови от апотеоза на „Прометей“, последното велико пророчество на поета:
