а Невестулката го изкарваше на пазара вече за сто и двайсет. Емо Курилеца и Жицата веднага се усетиха. Изтеглиха се леко встрани, но потърсиха закрила от ВИС. А Поли нямаше никакво намерение да се кара с Жоро. Така двамата станаха неуязвими. Освен това имаха протекцията на полицията.
Поли също развиваше активна дейност, макар че не му вървеше в нито едно от начинанията. Откри собствен офис и единственото умно нещо, което направи в него бе да монтира всякаква записваща аудио и видео-апаратура. Извика патрулиращите ченгета от района на „Раковска“, където продаваха най-много и им предложи процент.
— Чували сме за теб — изгледа го нагло офицерът. Другите двама бяха сержантчета. — Знаем, че си държиш на думата.
— От вас искам само спокойствие — почерпи ги Поли. После ги отпрати с иронична усмивка.
Така полека настъпвахме на пазара, макар че вече омешвахме стоката. Обикновено с амфетамин. Никеца трябваше на първо време да вади от килограм най-много килограм и половина, заради конкуренцията с Емо и Жицата. След като зарибихме достатъчно клиенти минахме на друга схема — увеличихме мешавицата. От един килограм правихме два.
Големият Маргин не одобряваше залитането на Поли по наркотиците, но понеже му беше добър работник си затваряше очите. Другите босове в СИК също се правеха на разсеяни. Все пак Поли покриваше огромна дейност и те не искаха да му пречат на личния бизнес.
И тогава се появи Славчо Лимонадата. Беше си спечели прякора заради някаква малка фабричка в Орландовци, която произвеждаше фалшиви джусове, след това откри ресторант „Олимп“. А по-нататък се разви дори като банкер. По онова време обаче приличаше на карикатура.
— Може ли да вляза? — показа той лисата си глава в офиса на СИК.
— Влез! — покани го Големия Маргин. Не познаваше този човек и не знаеше, че след смъртта на Васил бе свалил стикерите на ВИС и сега идваше да се предложи на алтернативната организация.
— Идвам да търся защита от вас. И да ви предложа съвместен бизнес.
— Какво имаш?
— Ресторант.
— Ние сме по застраховането — произнесе сакралната си фраза Големия Маргин. И добави към нея всичките си бъдещи проблеми: — Брат ми е по бизнеса, разбери се с него!
Славчо Лимонадата бързо усети накъде духа вятъра. Сдуши се веднага с Малкия Маргин и след месец вече двамата бяха съдружници в дискотека „Примо“, в подлеза на ЦУМ. Не измина дори месец и тя стана основен конкурент на дискотека „Нерон“.
Дискотека „Примо“ светкавично се превърна в най-известното място за пласиране на наркотици. Беше си наше и можехме да правим в нея каквото си искаме. Не се интересувахме от мнението на съдружника Славчо Лимонадата. Като всеки селяндур той трепереше само, когато се споменеше за кокаин. Ресторантът му обаче вървеше много добре и всяка вечер се пълнеше с тузари, свикнали да се развеселяват с дрога. Трябваше по някакъв начин да се наместим там.
Избрахме една съботна вечер. Отидохме да вечеряме аз, Венци и Никеца. Стана ми смешно, когато видях на входа моя стар приятел Крейзи.
— Кво правиш тук? — попитах го.
— Охрана съм — дръпна се притеснително той.
— Сериозно ли говориш?
— Освен това съм портиер.
— Я, гледай ти? Друго?
— Шофьор съм на шефа.
— Друго?
— Действам като салонен управител.
— И колко ти плащат?
— 200 лева.
— Ти си луд бе! — шляпнах го зад врата аз. — Айде щом си салонен управител ми намери едно място и ни доведи шефа! Ние сме дошли при него.
— Не мога — скри се страхливо Крейзи зад бюфета. — Не ми дават да мърдам от тук!
Заведението наистина беше пълно само с тузари. Единствените свободни, три места забелязахме на една кръгла маса в дъното. На другите три седяха баровци в елегантни черни костюми и отпиваха аперитива си. Насочихме се натам.
— Не ви ли се танцува, момчета? — надвеси се над тях застрашително Никеца. Златният му ланец увисна над главите им като клуп на бесило.
— Ние сме адвокати — отвърнаха кой знае защо тези. — Не танцуваме.
— Маргарита Хранова пее. Трябва да ви се танцува — настоя Никеца. Във всички други заведения поканата за танц от хора като нас веднага издухваше присъстващите на масата. Явно тези тузари не познаваха жаргона.
— Танцува ви се — събори им питиетата Никеца и чак тогава костюмарите го разбраха. Изчезнаха за секунди.
Настанихме се на техните места, на се оказа че няма сервитьори, които да ни обслужат. Подобно нещо ни се случваше изключително рядко. В нашите заведения си потрошваха краката, за да ни угаждат.
— Намеси се, тъпак! — махнах с ръка на Крейзи.
— Не мога — повдигна безпомощно рамене той. Този жест беше достатъчен за Никеца да побеснее напълно. Дори двамата с Венци не можахме да го спрем. Мина като вихър през целия ресторант и заби страхотен юмрук на Крейзи.
— Развали ни цялата вечер — разкрещя се той. — Ти си виновен за всичко!
Изблъскахме Крейзи встрани и влязохме разярени в сервизните помещения. Очаквахме да видим всичко, само не и голата действителност. Всъщност тя беше полугола. Славчо стоеше прав със смъкнати гащи, а една от сервитьорките старателно му правеше свирка. Лимонадата буквално се ужаси като ни видя. Загуби ума и дума. Момичето обаче изобщо не ни обърна внимание, довърши си работата и едва тогава излезе.
Пазеше си хляба милата.
Глава V
Славчо Лимонадата минаваше за голям артист. Сменяше настроенията светкавично и използваше различни състояния, докато намери най-точното и според него най-правилното за момента. След като го набарахме в сервизните помещения първо разигра страх, сетне гняв и накрая се спря на надменност.
— Какво искате момчета? — изправи се той. — Аз съм съдружник на Малкия Маргин, не можете да ме пипнете.
Всъщност говореше само на мен, защото аз единствено знаех точно как стоят нещата. Пък и се познавахме. Другите двама изобщо не му бяха известни.
— Спокойно! — хванах го под ръка. Той обичаше йерархията и една баданарка не му беше излишна. Издърпах го настрани и отпратих Венци и Никеца да си пият питиетата на вече освободената маса. — Искаме да продаваме кокаин в твоето заведение.
— Кокаин! — зяпна Славчо. — Ти знаеш ли какви хора идват тука?
— Каквито и да идват, до един обичат дрогата. Не се притеснявай!
— Няма да стане тая работа — тръгна към канцеларията си ресторантьорът. Веднага се сетих, че ще се свърже с Малкия Маргин по телефона. Аз тогава вече имах мобифон и го изпреварих.
Обясних цялата ситуация на Маргина, без да споменавам нищо за кокаина. Оставих най-важното за финала:
— Ще има далавера и за теб — казах му аз. — А най-вероятно ще вземеш и дял от ресторанта.
— Става — съгласи се той.
