ГЛАВА 8
Венци, Марин, Илиян и аз живеехме в квартал, който всички наричаха дипломатически, заради няколкото жилища на дипломати от източни и западни страни. Пред тях бяха паркирани типичните за онова време автомобили — москвичи, вартбурзи, трабанти, запорожци и за цвят по някоя лада. Шофьорите на западните дипломати прибираха луксозните и скъпи автомобили в добре пазени гаражи. Започнахме да „бръмчим“ в квартала, което на жаргон означаваше да крадем.
Марин и Илиян бяха направили специални шперцове. Още първата нощна акция бях очарован от тяхната сръчност. За секунди отваряха всяка кола. Опразваха я също за нула време. В ония години много се търсеха резервните гуми и комплектите с инструменти, особено гедоретата. Най-много се радвахме, ако в багажника имаше и туба с гориво. Бензинът беше луксозна стока. Бензиностанциите се брояха на пръстите на едната ръка и обикновено нямаха бензин. Моята роля и ролята на Венци в този спектакъл беше да охраняваме двамата сладури. Аз винаги стоях близо до Марин и Илиян, за да попреча на евентуална намеса на външен човек. Което практически означаваше да го пребия. Крадената стока продавахме на таксиджиите пред паркхотел „Москва“. Пазарлъците бяха кротки и делови.
— Колко? — питаше ни той.
— Половината от пазарната цена — твърдо държахме на офертата си ние.
Крадените вещи обикновено складирахме в градинките, каквито в квартала имаше много. Оттам прехвърляхме стоката в багажника на таксиметраджията. Тази процедура се повтаряше поне три пъти на нощ.
Повечето от таксиметраджиите бяха коректни, но както във всяко стадо и в това имаше шугави овце. Един дебелак с огромен корем ни направи страхотни въртели. Беше поръчал да му доставим четири гуми от „денонощния магазин“, както наричахме нашите кражби и ние обиколихме половин София, за да му осигурим седем. След като ги оглежда дълго, той избра три от тях. После поиска акумулатор. Това бе една от най- трудните работи, защото се налагаше на тъмно да отворим капака на автомобила и да отвием пипнешком гайките. Обикновено аз не докосвах крадени стоки, но този акумулатор се оказа доста тежък за Милен и Илиян. Взех го под мишница и изгорих съвсем новия си шушляков анцунг, донесен от състезание в чужбина. Сега това сигурно изглежда смешно, но по онова време и акумулатора, и анцунга се намираха по изключително сложни начини. Затова побеснях.
— Ще те пребия! — скочих на дебелака. — Ще те направя на кайма!
— Остави го — възпря ме Венци. — Вредно е за бизнеса. Въздържах се, но в себе си твърдо реших да не оставя нещата така.
Призори си разделихме парите. Всеки получаваше своя пай, който почти винаги беше повече от две средни месечни заплати. Доста повече от спортната ми стипендия, плюс средствата от родителите ми. Започнахме да харчим безогледно. Облякохме се като баровци и все по-дълго се застоявахме в модерните заведения. Това без съмнение се забелязваше от хората около нас, а майка ми и баща ми откровено се разтревожиха. Успях да ги заблудя, че най-сетне съм си намерил гадже, но подозренията им останаха. Още повече бях усетил вкуса на парите. А както е известно, апетитът идва с яденето.
След като претарашихме нашия квартал, се прехвърлихме на съседния. Обезкостихме и него и минахме на следващия. Там нямаше градинки, в които да крием откраднатото. Затова таксистите пристигаха директно на място, където получаваха стоката топла. Ако ударите надхвърляха един на нощ се налагаше симпатягата да идва по два, а понякога и по три пъти.
Марин и Илиян бяха изключително нехайни. Без никакво проучване пристъпваха към поредния обект, което силно ме дразнеше. Имах доста развит инстинкт за самосъхранение и винаги съм бил много предпазлив. Без да ги осведомявам, пращах Венци да оглежда целия район и особено да отбележи къде са спрели патрулките. Едва след това пусках двамата специалисти да започнат тарашенето. И все пак една нощ се получи издънка.
Цялата вечер ни вървеше на карък. Отворихме пет-шест коли, които се оказаха напълно празни. Марин не обичаше да се връща празен и предложи да потърсим още. Беше си набелязал червен полски фиат, паркиран пред триетажна кооперация. За пръв път попаднахме на автомобилна аларма, която запищя пронизително на секундата. Двамата изпълнители побягнаха веднага, но ние с Венци останахме и тръгнахме съвсем спокойно по улицата, тъй като и без друго не бяхме се докосвали до колата. Пък и трябваше да ги пазим. Тогава видяхме двама здрави мъжаги, които изкочиха от нисък балкон и хукнаха подир нас.
— Боклуци такива! Защо отворихте колата ни? — нахвърлиха се те върху нас.
— Нищо не сме отваряли — спокойно отвърна Венци. — Прибираме се от купон.
Аз обаче усещах, че тези двамата ще ни нападнат. Реших да ги изпреваря и рязко влязох в краката на първия. С лекота го прехвърлих зад гърба си. Мъжът изстена силно. При падането се беше ударил доста яко и на практика излезе от боя. Венци обаче не се справяше с другия. Той се оказа по-силен от него. Бутнах го настрана и забих на мъжагата едно поясно хвърляне. Обичах тази хватка. Той се запревива от болка на земята, а ние бързо се изнизахме. Не от страх, а защото се надявах отново да започна тренировките. Не исках да спирам спортната си кариера.
Този ден получихме третия си урок за гангстерския свят: никога не бий без нужда!
ГЛАВА 9
10 ноември 1989 година се стовари върху нас колкото очаквано, толкова и изненадващо. Клубът, в който тренирах се преустрои в акционерното дружество. Командваше го президент — нещо съвсем ново за нас.
— За да продължиш да тренираш, трябва да имаш поне бронзов медал от предишното първенство — каза ми той. — За да постъпиш в спортната рота, също.
— Знаете много добре, че съм контузен — отвърнах.
— Това не ме интересува.
— Дал съм си здравето за този спорт.
— Не си само ти — обади се услужливо оня задник треньорът и не си мръдна пръста да ме защити.
Поради травмата той ме бе отписал и за него бях бита карта. Нямаше никакво намерение да помогне. Не случайно го наричаха Гъза. В съседния блок обаче понякога живееше странен генерал с неограничени възможности. Познавах го от сутрешната опашка за вестници пред автогара „Юг“. Вечер си разхождахме кучетата заедно. Осмелих се да му звънна. Той ми отвори без да прояви никаква изненада. Личеше си, че е човек от занаята.
— Здравей, моето момче! На какво дължа честта?
— Загазих с казармата. Ще ме пратят в някое тъпо поделение и не се знае дали ще се върна.
— Това да ти е проблемът — успокои ме Гоцев. — Донеси ми документите си и утре иди да ги вземеш от окръжното. Ще служиш на петнайсет минути оттук.
Така и стана. Старите войници веднага усетиха, че не съм случаен войник. Изобщо не ме възприемаха като новобранец. Всичко в мен издаваше елитния спортист и то в борбата — мощна мускулеста фигура, дебел врат и вече смачкани уши.
— Какъв си ти, бе? — закачаха ме те.
— Сега ще ти покажа какъв съм — минах безцеремонно през тях една вечер, хванах се за лоста и направих с лекота двадесет силови набирания. След това, без да се пускам, добавих към тях още толкова коремни.
На момчетата щяха да им паднат червата. И ми заръкопляскаха съвсем искрено.
— Що за птица си? — застана пред мен младши-сержант.
— Нищо особено — засмях се аз. — Само бивш национален състезател по борба.
След този ден не само ме оставиха на мира, но започнаха да се отнасят с мен с онова уважение, което поражда страхът. Престанах да бъда новобранец. Станах отново онзи човек, когото другите познаваха преди да вляза в казарма. И не позволих нито едно издевателство над другите новобранци.
Късметът ми проработи още веднъж. На поредните състезания председателят по борба забелязал моето отсъствието и тутакси нахокал Гъза:
