— Не желая да говорим — тихо се възпротиви тя. — Нямаме кой знае за какво да говорим, нали?
— Мислех, че сме приятели. — Бе се обидил от думите й и бе объркан. Трябваше да осъзнае прекалено много неща за кратко.
— И аз мислех така — съгласи се Мередит. — Но може би не сме били.
— Ти направи някои прекрасни неща за мен, Мери. Не само за бизнеса ми, но и за мен. Когато се върна при Стив, бях много разстроен. И ти го знаеш.
— Разбирам те — тъжно отговори тя. — Имаше право да си разстроен. Съжалявам, че заради мен преживя това.
— Знаех какво правя. Просто не исках да си дам сметка какво ще излезе. Нито пък ти. Всъщност, представях си, че ще се оправите. Изненадан съм, че не се е получило.
— Липсваше ми прекалено много — усмихна му се тя, бе честна докрай. — След като напуснах Ню Йорк, ми се струпаха огромни промени. Тук проумях много неща. Някои от тях — благодарение на теб.
— Разбирам. Ще бъде ли неудобно, ако те попитам какво ще правиш утре вечерта?
— Няма да е неудобно — засмя се тя, — но може би ще е глупаво. Вече бяхме там. И се отказахме. Преодоляхме го. Защо да го правим отново?
— Защото искам да разговарям с теб. — Той бе настоятелен.
— Нека си го спестим. За какво ще разговаряме, Кал? За омразата към обвързването? За причините, поради които двама души не вярват и не разчитат един на друг? Не искам да разговарям за това. Чула съм всичко. Преживяла съм го. Нашето време мина. Свършихме. И двамата сме се променили. Нека нещата останат такива, каквито са.
При тези думи тя изглеждаше изпълнена с решителност.
— Ти не ми даваш шанс.
Тя се засмя горчиво.
— Полагам всички усилия, за да не го допусна. Не искам да ме объркваш. — Не желаеше отново да започне връзка с него и да поеме риска двамата взаимно да се наранят. Чувстваше се по-възрастна, по- мъдра и много по-предпазлива.
— Нека поне опитам — очите му блеснаха закачливо и тя изведнъж видя мъжа, в когото някога се бе влюбила. Но вече не искаше да й въздейства по този начин. Стив си бе тръгнал. И Кал си бе тръгнал. Единственото, което искаше да вижда у него, бе шефът. — Ще ти се обадя утре — произнесе той решително.
А тя си каза, че няма да вдига телефона, благодари му отново за вечерята и го остави на тротоара, после се прибра в апартамента си. Той продължаваше да стои там, докато видя да угасват лампите, после се качи на колата си и потегли, а тя остана до прозореца, обзета от мисли за него. Не възнамеряваше да излиза на вечеря с Кал. Нямаше смисъл. Поне за нея всичко бе свършило.
Той й се обади на следващия ден, както бе обещал, а тя се извини, че е заета вечерта и затвори. А когато късно същата вечер телефонът започна да звъни, изобщо не вдигна. Нямаше какво да му каже. И не искаше да слуша думите му. Чувстваше се странно спокойна, когато остави телефона да звъни.
В събота сутринта обаче, когато тръгна на разходка, го завари да стои отвън и се изненада много.
— Какво правиш тук, Кал? — изглеждаше объркана и той се разсмя, някак сконфузено.
— Чакам те. Тъй като не вдигаш телефона, нито искаш да вечеряш с мен, не ми оставяш друга възможност, освен да се мотая наоколо като малолетен престъпник.
— Можеш да ме видиш в офиса.
— Не възнамерявам да обсъждам делови въпроси с теб, Мери.
— Защо не? Много съм добра.
— Знам. И двамата ни бива. Но се провалихме в други неща. Поне аз. Струва ми се, че ти се справи малко по-добре от мен, но все пак имаш по-голяма практика. Не съм толкова смел, колкото си ти. Всъщност, бях изплашен до смърт заради последните девет години… изплашен заради всичко, което ти представляваше. Любов, грижи, да споделиш живота си с някого, да му вярваш, да бъдеш уязвим… обичам те, Мери. Върни се при мен. Научи ме на това… — Той наистина имаше вид на уязвим човек, докато говореше, и й се прииска да го прегърне, но не го направи.
— Как мога да те науча на нещо, след като аз самата обърках така живота си? — от очите и бликнаха сълзи.
— Не си го объркала. Постъпи правилно. Мисля, че и двамата бяхме уплашени. Щях да полудея, когато ти се върна при Стив. Докато бях в Европа, направо бях обезумял.
— Аз също не бях на себе си — призна му тя. — Държах се отвратително. Бедният Стив. Превърнах живота му в истински ад.
— Затова ли те остави? — попита Кал.
— Стори го, защото бе достатъчно умен да прецени, че двамата вече не се обичаме. И бе достатъчно смел, за да предприеме нещо. Това не може да се каже за мен. Стив направи каквото трябва. На мен ми бе необходимо известно време, за да го проумея.
— Аз също се нуждаех от малко време, за да разбера колко много си означавала за мен, Мери… колко много означаваш все още… обичам те.
— А после какво? Ще се размотаваме години, уплашени да си подадем ръка един на друг. Искам повече от това, Кал. Нуждая се от него.
— Аз също. Подавам ти ръка в този момент. Дай ми шанс… нека опитаме. Този път всичко ще бъде наред. Заедно не ни бе толкова зле.
— А после какво?
— Ще се оженим — отвърна и тя впери поглед в него, опитваше се да асимилира думите му. Но той не беше свършил. — Всъщност — изглеждаше притеснен, но и изпълнен с решителност, — искам да се оженя за теб сега.
— Защо? — Тя стоеше на тротоара, гледаше го и се питаше дали наистина това има предвид.
— Защото те обичам, ето защо. Това не е ли необходимо условие, за да потръгне?
— Не знам, Кал. Така ли е? — В очите й имаше сълзи, когато той я притегли в прегръдките си.
— Никога не съм преставал да те обичам. Опитвах да те мразя известно време, но не се получи. Липсваше ми толкова много, че имах чувството, че това ще ме убие.
— И мен — тихо призна тя, искаше да му вярва, но бе уплашена.
— Омъжи се за мен, Мери… моля те…
— Ами ако не потръгне? — прошепна тя.
Бе видяла как петнайсет години от живота й отиват на вятъра. Сега й бе трудно да повярва отново. Ала някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че трябва. Нямаше избор, още от самото начало. Нещо много мощно я привличаше към него, истинско, дълбоко чувство, което владееше и двамата и никой не можеше да му се противопостави.
— Ще потръгне, да знаеш — прошепна Калан, който все още я държеше в ръцете си. — Това е нужното и за двама ни и ние го разбираме. — Тя кимна, а той отдръпна глава, колкото да й се усмихне, после я целуна. Двамата тръгнаха ръка за ръка, той говореше въодушевено за плановете им, а тя се усмихваше.
Глава 21
Когато Стив слезе от самолета в Ню Йорк, отиде направо в агенцията да потърси работа, каквато искаше. Беше чул за тази възможност от един лекар, когото познаваше от медицинския колеж. Сградата бе малка и мръсна, с олющен надпис отвън. Изглеждаше толкова зле, колкото и местата, където изпращаха клиентите си. Дадоха му брошура, дълъг списък със страни, които обслужваха, и описание на работата, която се предлагаше. Уведомиха го, че ще са необходими няколко седмици за обработване на документите му. Но Стив не разполагаше с друго, освен с време и нямаше закъде да бърза. Мислеше да се обади на Харви, да го поздрави, но все още не беше готов да говори за Мери, нито за фиаското в Калифорния, затова се въздържа.
Отседнал бе при стар приятел от медицинския колеж и прекарваше по-голяма част от времето си в разходки и посещения на музеи. За пръв път от години имаше свободно време. Ходеше на морския бряг,
