фантастични сенки се открояват в небето, тайнствено осветено от пълната луна!
Привлекателно-романтично е въвеждането в романа със загадъчната старогръцка дума „??????“ (Ананке), която означава „орис“ и „неизбежна фаталност“. Открита, по думите на автора, в „тъмния ъгъл на една от кулите на църквата, написана от някоя средновековна ръка, поразяваща със злокобния и фатален смисъл, вложен в нея“, тя завладява въображението на читателя още от първата страница и го подготвя за трагичната история, подчинена изцяло на страшната прокоба, скрита в загадъчната дума, написана неизвестно кога и от кого. Романтична е самата история на младата и горда циганка Есмералда, очаровала всички с красотата си, с изяществото и изкуството си на танцьорка, с добротата и любовта си към хората, със силата на своя характер. Нейните изключителни качества са причина за гибелта й: вдъхнала непреодолима грешна любов у архидякона на катедралата „Света Богородица“, тя загива, обвинена в убийството на човека, когото обича — блестящия Феб, и нито намесата на тълпата — неин покровител, — нито рискованата помощ на грозния Квазимодо са в състояние да попречат за осъществяването на „неизбежната фаталност“. Загива красотата, загива изкуството, загива истински човечното, смазано от отмъстителната страст на инквизитора!
Особено романтично е заплетена и разплетена тази приказна история: в нея има и фатална любов, и дива ревност, и жажда за отмъщение; има саможертва и лекомислие, има намиране на откраднатото някога от циганите дете, има и страшна смърт! Есмералда — на бесилката, Клод Фроло — блъснат от най-високата кула на катедралата, която по този начин се очиства от злото и омразата. Квазимодо — сам избрал да умре в гробището на осъдените, прегърнал плътно изстиналия труп на любимата Есмералда. Всичко е невероятно и красиво, ужасно и привлекателно за едно романтично въображение.
Не можем да не се съгласим с критиците, които намират историята „дребна и изкуствена“, а персонажите — еднолинейни, без дълбочина и без нюанси. Бихме казали, че всички действуващи лица са преди всичко елементи на едно величествено, грандиозно цяло, на един внушителен ансамбъл, който се е извисил над задачата за вътрешна органическа връзка и индивидуална психология. Наистина характерите са по-скоро типове, традиционните типове от мелодрамата, отколкото хора от плът и кръв. Архидяконът на катедралата Клод Фроло е предателят, човекът с черната душа; Квазимодо — човекът изрод с изключително благородна душа, но и шутът, който забавлява шумната тълпа със своята уродливост, със своята сила, равна на Херкулесовата, и със страшните си гримаси; капитан Феб е традиционният любовник, леконравен, безгрижен, непостоянен, нечувствителен към голямата любов, която за него е само едно от безбройните приключения на млад красавец. Но въпреки това те всички заживяват в отделните картини, където в чудни контрасти на бяло и черно, се редуват сцени — забавни, фантастични, чудовищни. На фона на тези картини се очертават не лицата на героите, а техните силуети, с контури, поразяващи с живописната си точност.
По-релефни, по-ярки и много по-живи са тълпите от просяци и скитници на площада пред катедралата и в Двореца на Чудесата. По-жив е самият град: Париж през петнадесетия век — кипящ, тъмен, нечист, грохотен, ярко обрисуван с неговата сложна топография и причудлива физиономия. В съзнанието на читателя остават завинаги грандиозните описания на Париж, гледан от птичи поглед. Атмосферата на епохата, изразена чрез напрежението и неспокойния живот на шумната тълпа, чрез контраста между бедния и гладен народ и хората от богатите квартали на столицата, между аристократите и нещастните, но талантливи комедиографи от типа на Гренгоар, прониква в съзнанието ни от всяка страница на този роман. А отклоненията на Юго и разсъжденията му по всички въпроси, които го интересуват във връзка с главната тема, разширяват обсега и дават възможност за интересен разговор с един автор, надарен със сигурно драматическо чувство, с изключително богато въображение и култура. А темата на този разговор може да бъде една малко позната епоха с нейните резки контрасти, от които ще се родят новите, модерни времена.
Истинският герой на романа си остава обаче самата катедрала — „Парижката света Богородица“ със своите витражи, със статуите на светци и ангели, със страшните чудовища, с камбаните и кулите, с движещите се сенки между сложно преплетените мощни колони.
По думите на известния френски литературен критик и историк Гюстав Лансон, „Парижката света Богородица“ е единствената фигура в романа, която има душа. Тази страшна и привлекателна монументална сграда, чиято сянка покровителствува града, живее свой живот, свързана завинаги с миналото, с настоящето и бъдещето на града-светлина. Другаде не бихме могли и да си представим действието на този роман. Символ на величието на народния гений, който я е създал, иззидал в продължение на векове, „тази симфония изградена от камък“, както пише Юго, звучи в ушите ни, извисява се пред очите ни! И неслучайно благородството, истинската човечност и способност за подвиг намираме в тези прости, обезправени хора, чиито предци са направили тази изумителна симфония!
В бележките си към окончателното издание на романа „Парижката света Богородица“ от 1832 година романистът прави интересно признание: една от главните цели на живота му е била да внуши на френския народ любов към националната архитектура, а романът за величествената парижка катедрала чрез правдивите описания на средновековното изкуство, „това възхитително изкуство, непознато досега за едни и непризнато от други“ е едно от средствата за постигането на тази цел.
Имаме пълно основание да кажем, че целта е не само постигната, но и надмината — във френската литература няма друга творба, която с такава сугестивна сила да извиква в човешкото съзнание този незабравим паметник на голямото изкуство.
Не е трудно да се открие във всички романи на Юго влиянието от възгледите на Русо: „Човекът е добър, но обществото е лошо.“ Обществото създава мизерията, то принуждава Жан Валжан от „Клетниците“ да открадне и прави от него каторжник, то създава жени като Фантин, то е причина за нещастието на Гуинплен, то е причина за съществуването на хора от типа на Жавер и Тенардие. Близките до природата хора, тези, които живеят встрани от обществото, запазват завинаги своята доброта и нравствена чистота — Квазимодо, Есмералда, Гаврош, Дея, Жилиат, Гунплен.
Разкриването на дълбоките противоречия между бедни и богати поставя пред романиста Юго важни задачи — да се бори за премахване страданието от живота, за облекчаване на мизерията, да разобличи егоизма на имащите, да издигне глас за установяване на социално равенство. Главната роля в изпълнението на тази програма, която е по-скоро реформаторска, отколкото революционна, според Юго се пада на любовта. Любовта е първият етап в борбата за спасяване на човека. Тя може да изтръгне от бездната на злото всеки човек. Върху тази идея почива нравственият път на Жан Валжан, неговото възлизане към светлината. Епископът Мириел запалва първата искра у Жан Валжан, затъпял и озверен от социалното зло и „осъден на светлина“, воден от пламъка на тази любов, той тръгва по пътя на истинската святост, увличайки със себе си Козет, Фантин, Мариус и дори Жавер.
Но в романите има моменти, в които Юго иска не само да облекчи мизерията чрез любов, състрадание и прошка, но и да потърси начини да я изкорени. В „Клетниците“ в сцената с причастието на стария якобинец се вижда открита възхвала на един живот, посветен на борбата, възхвала на делото на Конвента; в страниците, посветени на въстанието, се чувства възхищението на поета от подвига на Анжолрас и другарите му; в романа „Деветдесет и трета година“ Юго изразява преклонението си пред делото на Великата френска революция, а в четвъртата част на „Клетниците“ четем: „Кой спира революциите посред пътя им? Буржоазията. Защо? Защото буржоазията представлява задоволените интереси.“
Силата на романите на Юго е не само в пламенната защита на човека и неговото право на щастие. Тя се корени и в интересното водене на разказа, в оригиналната сюжетна линия, макар че тя често е начупвана, прекъсвана от нови епизоди и коментари на автора; силата им се крие в пластичния релефен стил, наситен с особена материалност от ярки цветове, шумове и ритъм, крие се в нарисуваните с могъщ замах картини на Париж от 1482, на Париж от 1830 година, на океана, на природните стихии, на катедралата „Света Богородица“ и особено на движението на тълпите, уличните боеве, барикадите, революциите…
Написаните в последния период от живота на Юго творби „Думи и дела“, „Изкуството да бъдеш дядо“, „Папата“, „Върховна младост“, „Религия“, „Четирите посоки на духа“, както и, многобройните съчинения, публикувани след смъртта му, допълват картината на една необикновена свръхчовешка продуктивност, която но своя обем и мащабност може да се сравни с продуктивността на Шекспир, Гьоте или Толстой.
Юго остана в сърцата на хората, защото въплъти в себе си духа на народа и духа на своето пълно с противоречие време; защото изпълни историческата си мисия на писател — създаде творби, които съставляват, по думите на Луи Арагон, части от една симфония, която може да се нарече „Любов към
