да било. Донесе в стаичката си само дядовата колекция от древни монети и я сложи в лявото чекмедже на масата. Понякога я изваждаше и разглеждаше.
Станислав възприемаше това непрактично поведение като нещо естествено. Макар че естественото тук бе малко. Защо всъщност не изселиха Виконта? Апартаментът беше ведомствен. Защо не го преселиха поне в гарсониера? Или в двустаен? Когато вече след време любознателният Сеня Мирлин зададе на Станислав тези въпроси, той не можа да му отговори, а Сеня в своя си маниер произнесе пред него впечатляваща реч на тема: само романтичните магарета като Станислав търсят загадки, тайни и чудеса в света на непознатото и непостижимото; а няма нищо по-тайнствено, загадъчно и разтърсващо въображението от съветските закони и правила…
Станислав нищо не можеше да възрази, но и не се захвана да разгадава тайните на Виконта- Киконя.
Станислав доста бързо схвана, че в действителност му липсва литературен опит. Това, с което се бяха занимавали в миналото, нямаше никакво отношение към истинската литература.
По-рано те ИЗМИСЛЯХА и затова бяха свободни или по-точно си въобразяваха, че са свободни и се чувстваха свободни, докато не настъпваше времето да ОРГАНИЗИРАТ измисленото. Когато идваше това време, те започваха да изпитват такова съпротивление от страна на материала, че веднага захвърляха работата — беше им ТРУДНО.
Сега не се налагаше да измислят. Всичко беше готово. Трябваше само да си СПОМНЯТ и да подреждат спомените в необходимия ред. Тоест да ОРГАНИЗИРАТ. Това се оказа неописуемо и необяснимо трудно. Няколко пъти захвърляше работата, както му се струваше, завинаги. Защо да се мъча? — питаше се той ядосан. Кому е нужно всичкото това? Прелистваше изписаните листа, четеше готовия текст — всичко беше неестествено, бледо и натруфено. И бе отвратително малко в сравнение с това, което му предстоеше да напише.
Имаше няколко абзаца, които му харесваха. Дори ги научи наизуст неволно, без изобщо да иска.
Но преглеждайки отново и отново плановете, изпитваше определено чувство за ПОБЕДА. Внезапно нещо стискаше гърлото му и очите му се насълзяваха. В такива мигове той се срамуваше от себе си, но нищо не можеше да промени. И не искаше. Все пак беше научен работник и може би зле разбираше литературата, но в същото време ясно усещаше НОВОТО и в замисъла, и в материала. До сега не му се беше случвало. Ставаше за първи път. Трябваше да извърви пътя до край.
Именно тогава в апартамента се появи пишеща машина — старинна, странна, вертикална, с удивително меки и отлично регулирани клавиши. Той изумен откри, че вече му е ИНТЕРЕСНО да пише — самият процес на писане започна да му доставя някакво противоестествено удоволствие. По-рано бе способен да изпита подобно чувство само когато пишеше формули и чертаеше графики. „Един Бог знае от какви боклуци и без срам се пръкват стиховете…“ Свети слова! Но от какви боклуци покълва вдъхновението!
По-късно осъзна, че трябва да пише със сцени, с епизоди и с картини, без да мисли за връзките и преходите от един епизод към друг.
Веднага му стана доста по-леко, но не и лесно. Най-трудно му бе с думите.
Как се нарича ципата между показалеца и големия пръст, по дяволите? Не знаеше, не знаеха и познатите му, така че се наложи да се откаже от епизода с играта на гълтане… Как се нарича пространството между двете врати — тази на стаята и външната? Коридор? Не. Предверие? Във влака между вагоните, да…
Той нарече пространството антре и се опита да го опише. Там бе тъмно и доста студено. Разбира се, не както на стълбището, където бе толкова мразовито, колкото и навън. Отляво имаше полици, на които преди войната слагаха хранителни продукти и на които отдавна нямаше нищо друго освен дърва. В антрето миришеше на дърва.
Момчето бе облечено с кожухче с вдигната яка, с ушанка с пуснати наушници, увита с вълнен шал, с валенки, с ръкавици. Винаги така се обличаше, когато излизаше да постои в антрето. Слабичкото, направо кльощаво и мръсно момченце едва бе навършило осем години. От няколко месеца не се смееше, не се усмихваше дори. Пак оттогава не се бе мил с топла вода и завъди въшки… Отдавна не се бе наяждал и през последните два зимни месеца просто умираше бавно от глад, но не го знаеше и дори не се досещаше за това. Не изпитваше глад. Не му се ядеше. Много му се искаше да ДЪВЧЕ. Все едно какво. Храна. Каквато и да е. Дълго, бавно, до самозабрава, с наслада, без да мисли за нищо… Да мляска. Да смуче. Понякога си представяше, че всичко става за дъвчене: мушамата… хартиеното топче… шахматната фигура… Колко вкусно миришеха шахматните фигури! Но бяха твърди и неприятни, дори противни за дъвчене… И горчиви.
Беше важно да се опише разбираемо, че момчето ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ бе обречено на скорошна и неизбежна смърт. ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ му оставаше месец, най-много два, живот.
Доживя до края на януари само заради това, че цяла зима ядоха котешко и майка му се беше запасила с дърва още през пролетта, а не — както повечето ленинградчани — през есента. В апартамента бе топло. Но котките в града отдавна бяха изядени. Както всичко, което ставаше за ядене — старо дърводелско и тапетно лепило, рициново масло, сушено морско зеле — лекарството на татко за сърце — всичкото това бе вече изядено, оставаше да се чака смъртта. Разбира се, момчето не разбираше това, дори през ум не му минаваше да го мисли, но нещата не зависеха от неговото разбиране или неразбиране…
Беше обаче изключително важно ситуацията да се опише така, че да я разбере читателят (ситият, здравият, изкъпаният читател, седящ до топлия радиатор с този текст в ръце). А за това трябваше майсторски и естествено да опише всички подробности.
Отначало се опита да пише така, сякаш момченцето си въобразява различни сцени и картини, имащи строго информационен характер. Как изглежда стълбището, покрито с дебел лед и нечистотии… Защо в апартамента за живеене ставаха само мъничката стаичка, чиито прозорци гледаха към вътрешния, приличащ на кладенец двор, кухнята с печката и антренцето… Кои хора останаха живи в блока и в кои жилища… Всичко това бе информация, която не само създаваше антуража и общата атмосфера ПРЕДИ СМЪРТТА, но и бе важна за бъдещото доказателство на Основната теорема.
Ето кое трябваше да бъде описано. Момченцето не можеше нито да си го представи, нито да си го въобрази, нито да си го спомни… То мислеше само едно: „Мамо… защо не идваш… чакам те… ела си по- бързо… защо се бавиш, мамо… мамо… мамо…“ Той го повтаряше сто, триста, хиляди пъти. Повтаряше едно и също с известни вариации, а понякога внезапно го говореше и то все по-високо и по-високо, докато не му се причуваше, че скърца отваряща се врата. Тогава млъкваше и затаяваше дъх, замираше, ослушвайки се, готов да се задуши от щастие… Но на стълбището цареше мъртва, каменна, ледена тишина и хлапето поемаше дъх и отново, но вече още по-отчаяно отпреди започваше отначало: „мамо… защо не идваш… мамо… ела си по-бързо… мамо…“
Глава трета
Непостоянството на паметта му беше поразително. Спомените изплуваха като отделни епизоди — безформени, размазани, рехави и винаги откъслечни. Между тях имаше неразбираеми паузи. А много от подробностите си оставаха скрити.
Как бяха носили с мама вода от Нева? ЗНАЕШЕ, че веднъж на два дни я бяха донасяли от реката — мама с кофа, а той с малка тубичка. Стълбището бе покрито с лед (от разплискването на различни кофи по различно време)… Но той не можеше да си спомни ясно как ги бяха пълнили от дупката в леда — сякаш бе чел някога за това, а не го бе преживял сам…
Как хлапето пишкаше и акаше? Канализацията не работеше, водата в тоалетната чиния бе замръзнала. Изнасяха изпражненията с кофа на двора, а когато нямаха сили за това просто ги изливаха на стълбището. Помнеше мръсните стълби и невъобразимо, невероятно и необратимо посрания двор… Повече нищо по този повод…
