— Не го убивай, Хамилтън — каза след малко той. — И аз искам.
Пуснах редактора. Той задъхан се свлече на пода. Беше съвсем като уплашено хлапе. Стана ми смешно.
Оставихме го да си поеме дъх. Той събра сили да се изправи, седна зад бюрото и посегна към цяла редица бутони. Бербело измъкна квазиметален нож и замахна свирепо над пухкавата ръка. Тя се отдръпна.
— Мога ли да запитам — изпъхтя Гриф — каква е причината за тази непредизвикана грубост?
Бербело ми намигна.
— Може ли?
— Може да ни каже какви са тия маймунски истории — казах аз.
Гриф се изкашля мъчително.
— По видеофона казах и на двама ви… ъ-ъ-ъ… господа, че доколкото знам, няма нищо нередно в нашата интерпретация на пиесата ви, господин Хамилтън, както и в рекламната част на предаването, господин Бербело. След вашите възражения аз се погрижил лично да изгледам втората част от емисията. Всичко беше наред. И тъй като става дума за първото цветно рекламно предаване, то бе записано. Ако не сте доволни от моите уверения, заповядайте лично да видите записа още сега.
Какво друго да искаме? Едновременно ни хрумна, че Гриф не дрънка празни приказки; че казва истината както я знае и вероятно ни мисли за смахнати. Взех да се питам дали не е прав.
— Гриф — каза Бербело, — ти чу ли онзи диалог към края, когато хлапаците стояха до вълнолома?
Гриф кимна.
— Припомни си го добре — продължи Бербело. — Какво рече момчето на момичето, като завря муцуна в косата й?
— Обичам те — скромно каза Гриф и се изчерви. — На два пъти.
Двамата с Бербело се спогледахме.
— Да видим записа — рекох аз.
Е, видяхме го и то в личната прожекционна зала на Гриф. Дано никога повече не преживея подобен час. Ако не бе фактът, че Бербело гледаше същото и изпитваше същото, щях веднага да хукна при психиатър. Защото онази програма се развиваше пред нас, лепнеща от захарин. Моят сценарий вървеше чудесно; рекламите на Бербело бяха както трябва. В онази реклама, от която тръгна всичко, мъжът и жената във фоайето водеха следния диалог:
— Как ви се стори пиесата, господин Робинсън?
— Извънредно чаровна… това се отнася и за вас, скъпа моя. Какъв парфюм използвате?
— „Нежни мечтания“ на Бербело. Как ви се вижда?
— Чухте какво казах за пиесата.
Това е положението. И според записа на Гриф нямаше никакви своеволни думички в сцената на Азорските острови. Аз се оклюмах.
След като всичко свърши, Бербело каза на Гриф:
— Вярвам, че ще изразя и мнението на господин Хамилтън, като кажа, че ако това е истински запис, двамата ви дължим извинения; а също и като кажа, че няма да приемем вашите доказателства, преди да потърсим свои. Аз записвам всичките си реклами, тъй че записах и това предаване. Утре пак ще се видим и ще донесем записа. Идваш ли, Хамилтън?
Кимнах и двамата излязохме, оставяйки Гриф да си дъвче устната.
Предпочитам да претупам набързо остатъка от онзи кошмар. Попътно Бербело грабна експерт по камерите и филмът бе готов само час след като пристигнахме в онази фантастична „парфюмена къща“. Трябваше не само аз да съм луд, но и Бербело; не само той, но и камерата. Господ на ни е на помощ, обаче онази проклета програма изскочи на екран точно както я бяхме видели по телевизията. Ако на някой някога са му пищели ушите, това е Гриф — такива благословии му дръпнахме. Естествено, решихме, че ни е пробутал фалшив запис. Сигурно и в съда щеше да стори същото. Казах го на Бербело. Той поклати глава.
— Не, Хамилтън, няма как да ги съдим. „Асошиейтед“ ми даде това първо цветно рекламно предаване при условие, че писмено ги освободя от отговорност за „непълна, неточна или незадоволителна в каквото и да било отношение реализация“. Нали разбираш, не се доверяваха много-много на новата апаратура.
— Добре де, ще ги съдя и за двама ни — казах аз.
— Купиха ли правата? — запита той.
— Да… по дяволите! Значи и аз съм вътре! Имат законното право да вършат каквото си искат.
Метнах цигарата си в електрическата камина, включих грамадния телевизор на Бербело и го настроих на „Екс-Дзет-Би“, една от станциите на „Асошиейтед“.
Нищо.
— Хей! Телевизорът ти е скапан! — казах аз.
Бербело стана и взе да върти настройката. Оказа се, че греша. Нищо му нямаше на телевизора. Вината беше в „Асошиейтед“. Станциите им мълчаха — и четирите. Спогледахме се.
— Я опитай „Екс-Дзет-Дабъл Ю“ — рече Бербело. — Те са таен клон на „Асошиейтед“. Може пък…
Врътнах бутона и „Екс-Дзет-Дабъл Ю“ загърмя с пълна сила. Въртяха танцова програма с новата стъпка в пет такта. Изведнъж на екрана цъфна говорител.
— Бюлетин от „Айконъскоуп нюз сървис“ — деловито обяви той. — Федералните служби закриха временно „Асошиейтед Телевижън“ и нейните филиали. Станциите не излъчват. Не се посочват причини, но има предположения, че това се дължи на някои силни изрази при световната премиера на новите цветни предавания. Засега това беше всичко.
— Очаквах го — усмихна се Бербело. — Как ли ще се оправдае Гриф сега? Ако опита да използва онзи запис, с радост ще предоставя моя и ще го вкарат за лъжесвидетелство.
— Не са ли малко жестоки към „Асошиейтед“? — запитах аз.
— Не особено. Нали ги знаеш тия големи корпорации. „Асошиейтед“ изкарва милиони от четирите си мрежи, но това е само капка в морето, ако погледнеш още колко каци с мед са докопали. Вземи например цветната техника. След като временно няма да я използват, кой ще изтърве шанса да се примоли за лиценз и екипировка? Губят рекламни договори, но пък пестят от престоя. Бълха ги ухапала. Бас държа, че след четирийсет и осем часа ще видим цветни предавания по конкурентните мрежи.
Прав беше. Два дни по-късно „Синерейдио“ обяви цветно предаване и настана ад. Онова с рекламата на Бербело и моята „Раковина“ беше направо цвете.
Спонсор на програмата беше една от корпорациите за антигравитационна техника… вече забравих коя. Бяха наели композитора Раулс Стависк да представи една от древните галски опери, дето ги изрови напоследък. Казваше се „Кармен“ и тънеше в забрава от два века. Новините за нея силно развълнуваха поклонниците на музиката, макар че лично аз не си падам по тия неща. За мен е прекалено варварска. А и трудна за възприемане, след като цял живот си слушал мелодии в пет такта. По ония времена хората изобщо не са имали представа що е четвърт тон.
Но иначе беше голяма работа, излъчваше се пряко от грамадния Граждански аудиториум. Сто и трийсет хиляди зрители го запълваха почти наполовина. На практика присъстваха всички подбрани меломани от тази част на града. Да, сто и трийсет хиляди чифта очи гледаха представлението на живо, а милиони го видяха по телевизията; запомнете това.
Доколкото чух, онези в Аудиториума не останали разочаровани. Изгледали цялата опера; всичко минало по разписание. Примадоната Мария Джеф била във върховна форма, а оркестърът на Стависк възпроизвел древните тонове до съвършенство. И какво?
Това, че тия, дето си бяха у дома, изгледаха първата половина точно както се излъчваше — естествено. Но — моля за внимание! — освен това видяха в едър план как насред арията Мария Джеф отмята глава, спира да пее и се провиква дрезгаво:
— Майната му! Я дайте нещо по-така, момчета!
Чуха как оркестърът прекъсва оная древна музика — май се казваше „Хабанера“ — и подхваща едно старо парче в пет такта за „Алис алкохолното хапче“, която не вярва в генетичното усъвършенстване. Виждат как певицата се разкършва по сцената и смъква костюма — не бих я упрекнал за това; чух, че бил автентичен и сигурно е държал топло. Но не изглеждаше като да го смъква само заради топлото.
