Божии дела

Иво СтанковБожии дела

1

Бурята бе далеч от края си… Багерите още не бяха достигнали до евентуалните оцелели, когато нови трусове заплашиха да срутят все още държащите се прави противно всички закони на гравитацията сгради. Спасителните работи бяха спрени, но не задълго, защото всяка секунда бе ценна за затрупаните. Журналисти сновяха наоколо, добавяйки жар в и без това нажежената атмосфера, хора разчистваха с голи ръце, донякъде пречейки на оборудваните с техника екипи, които дори 12 часа след първия шок бяха рядкост. Липсата на организация личеше навсякъде — дори онези, които можеха да помогнат не знаеха къде помощта им е най-наложителна… Но работата не стихна цяла нощ, и на следващия ден, и през нощта. Вторичните шокове уплашиха жителите на провинциалното градче, но не и спасителите… Появиха се първите данни за оцелели… Цели семейства стояха край развалините, наблюдавайки работата на спасителните екипи, пробиващи си път надолу с багери, чукове, кирки, пробивна техника или с голи ръце. Специализираните търсачи на оцелели претърсваха сградите през целия ден, но по-често спасителите сами се натъкваха на живи хора сред развалините тук и там… Едни обвиняваха строителите, други правителството, трети виняха самия Аллах за това нещастие, но едно не се променяше — екипите не спираха ден и нощ да копаят, да претърсват, да сондират, да сканират и дори да слушат със свръхчувствителната си апаратура, за да доловят стон, дума, дишане или дори сърцебиене под тоновете бетон…

След шестия ден надеждата угасна у най-големите песимисти, а след като изтече ужасната седмица след събитието всички семейства бяха прежалили своите близки, майките — децата си, младите хора — семействата си, децата — родителите си…

Помощта пристигаше отвсякъде под формата на пари, лекарства, одеала, палатки за хилядите бездомни, храна за гладните… Чистата вода бе проблем номер едно. Северно-атлантическият пакт изпрати веднага в пострадалия район две фрегати и самолетоносач, оборудвани с техника за пречистване на вода. Едва ли някой вярваше, че могат да доставят достатъчно за всички, но можеха поне да опитат…

2

Самолетоносачът „Ентърпрайз“ навлезе в Черно море малко преди изгрев. Носеше оборудване за пречистване на вода, която да улесни поне донякъде проблема с преживяването на оцелелите. На пристана във военновъздушната база слязоха два екипа — медици, санитари и монтьори по поддръжката на пречиствателните съоръжения и друг, състоящ се от дванадесет мъже и една жена, които не носеха униформи и нищо не подсказваше принадлежността им към армията или някое друго звено, пряко заето с поддръжка или подпомагане на пострадали от природната стихия Седем часа вторият екип обикаля града — понякога на няколко групи, понякога поотделно, но от всички останали ги отличаваха еднообразните облекла и физиономии и стоманените погледи пред трагедията, която бе на първите страници на вестниците от седмица. Минаваха край погребения, уважени от цял квартал, край семейства, тръгнали да идентифицират свои загинали близки, край безмилостни булдозери, разкъсващи желязото и бетона, безчувствени към евентуални оцелели — чудесата бяха отдавна забравени … но лицата им издаваха само интерес, с който дете разглежда бръмбар през лупа… Хората бяха толкова залисани в своите нерадостни дела, че въобще не ги забелязваха. По улиците нерядко се срещаха хора, спящи на одеала в пощадени от дъжда и стихията градинки, мъже и жени, вървящи по празните улици, говорейки си сами, често безсмислени думи или просто плачейки. Някой ги помоли за вода, но те даже не спряха — „Не говорим езика ви…“ — проблемът бе решен по сталински.

3

На следната сутрин вторият екип, видял и чул достатъчно, се прибра на кораба. Редовите моряци се чудеха кои са тези веселяци със сивите шлифери, но никой не оставаше без работа достатъчно дълго, за да започне да пита прекалено много. Водата все не достигаше, пречиствателните устройства работеха на пълна пара, но не смогваха на огромната нужда от вода,… Ако сега плъзнеха зарази, жертвите вероятно щяха да нараснат десетократно…

— Как сме с времето? — попита ръководителят на екип 2.

— Движим се напред в графика, но предаването на данните ще ни забави, защото дори сателитната чиния в базата е повредена, а не бива да ползваме тази на „Ентърпрайз“, защото целият екипаж ще разбере за мисията…

— Ясно! Продължаваме по плана! Не будете недоверие или подозрение! Трябва да свършим всичко до утре и да се приберем с данните!

В 11:10 на „Ентърпрайз“ се качиха четирима мъже, които легитимираха себе си като техници по поддръжката… При екипаж, наброяващ 400 души, постовите не се и стараеха да запомнят всеки.

4

— Изгубихме връзка с екипа в Черно море! — капитанът звучеше по-скоро разочарован, отколкото загрижен. — Какво ли може да се е случило? Даже не ни прехвърлиха необходимите данни! Ако се издънят, Джаксън, ти ще изхвърчиш!

— Те никога не са се издънвали, сър! — Джаксън наблегна на предпоследната дума, за да осъди грубия език на капитана, но също се чувстваше разтревожен. Не очакваше такова развитие на нещата… Това си беше рутинна операция по събиране на данни от местопроизшествието. Лошият късмет ги преследваше през цялото време — от самото начало и до днес… Дали не бяха руснаците; Елцин не си поплюваше много… но едва ли би го направил така, а и те самите провеждаха същите експерименти от години…

5

Седем месеца по-рано, военна база „SpiritWolf“ с първа степен на секретност, някъде в Централна Америка

Предстартовото броене не изнервяше събралите се хора толкова, колкото присъствието на Генерала. Този човек (ако можеше да се нарече така) бе способен да убие бебе с голи ръце, защото е поело първата си глътка въздух в неправилната тоналност… Бе лишен от всякакво чувство за такт, уважение или милост — перфектният военен. За съжаление повечето хора около него бяха учени, възпитавани в традициите на Итън, Оксфорд и други престижни университети — мъже и жени, които имаха чувства както всички останали. Стената между тях бе непреодолима.

Поне стартът мина успешно, спътникът бе в орбита и бе в операционна готовност. Наземният екип приведе уредите в работно състояние. Първият експеримент бе телекинеза, или по-точно въздействие върху предмет от разстояние — в случая от орбита. Бяха избрали произволен автомобил в предградие на голям град, където автомобилните кражби не бяха рядкост. Алибито им бе готово, демонстрацията можеше да започне.

С поредица от команди учените насочиха сателита към въпросната кола чрез наземния екип, насочващ лъча и намиращ се на визуална дистанция от обекта. Камерите следяха всяко раздвижване, колата бе обградена от десетки сензори, наблизо каравана без опознавателни знаци засичаше даже прелитащите насекоми…

Ефектът от експеримента бе неочакван дори за екипа изследователи, наблюдаващи от стотици километри… дори за тези, които бяха изобретили всичко това. Предното стъкло на автомобила се пропука и се счупи почти едновременно с останалите… Лъчът още не беше синхронизиран и концентриран достатъчно, но ефектът бе поразителен. Това, което камерите не уловиха, но бе засечено от останалите сензори бе, че стъклата с подобна дебелина и структура из целия квартал се изпотрошиха със звън на кристални чаши, в които минути по-късно учените щяха да разлеят шампанско и да се поздравят с успеха…