одъра. Щом изповедникът влезе, ние с отец Кирил отидохме при иподяконите. Чувах зад вратата как моят старец произнася молитвата: „Приеми ме, господи, на тайната си вечеря, приеми ме като съучастник. Няма да издам тайната ти като Юда, но като разбойника от дясната ти страна те моля, сине божий…“, та се разплаках от жалост. Пукат главните в огнището, слушам гласа на изповедника и шепота на отец Лука. В снежната нощ сияе планината, тихичко шурти Белица долу…
Най-сетне изповедникът излезе, а той беше строг старец, на име Филип Йеромонах, спря се при нас и се замисли. И тъй махна с ръка, преди да си тръгне, че всички разбрахме какъв грешник е изповядал…
Влязох в килията. Отец Лука ме погледна и тоя поглед не ще забравя. Питаше ме с очи чул ли съм изповедта му, не са ли го излъгали, че греховете му могат да бъдат простени, не са ли извършили с него комедия?
На другия ден камбаната удари три пъти. Зашепнах: „Приеми, господи, душата на твоя раб Лука…“
Завеща ми малко скътани пари да му паля свещи и да чета над гроба му псалома „Зарадвах се, когато ми казаха да идем в дома господен“ и „Не влизай в съд със своя раб, защото пред тебе не ще се оправдае нито един от живите“.
Така останах сам в килията и настъпи времето да постигна благодатта…
З
Когато увлечените от Сатаната ангели се разкаяли и запели песните, които пеели в горния свят на небесния отец, Сатаната ги попитал: „Още ли помните песните сионски?“ И като му отговорили, че ги помнят, рекъл им: „Аз ще ви поселя в земята на забвението, дето ще забравите това, което сте говорили и обладавали в Сион.“ Тогава им направил тела от земна плът. Но не вярвам, братя, че ангелите са забравили сионските песни, защото във всяка душа е останал смътен споменът за тях, та подтиква човека към изкуства и художество и го кара да ги пее и насън, и наяве. Благодатта, що жадувах, беше сионска и със сионските песни съчинителствувах, когато мисълта се съприкосновяваше с Христа, с небето и с любовта. Те бяха и за Ралица царица, и молитви за спасение на жената от панаира — надежди за добро, вечност и святост. Те бяха и Таворската, обещание и смисъл на световното съкровище и на заключената истина, но моят разум се мъчеше да ги отхвърли, защото не рачеше да ги признае за истина и не разбираше откъде са. Тъй се съюзяваше с дявола.
„Никой мъдрец не притежава чисто слово, понеже е унищожил висшата словесност на душата с помисли. Плоският и многоречив дух на мъдростта от тоя свят се е поселил с неправилна реч за тайнствата и ги е лишил от ипостасна мъдрост“ — казваше Светият, когато ни събираше в голямата светлица. „Висшата словесност? За нея има ли думи езикът? Свети вечери, духът ми летеше във висините, съчинителят се събуждаше, търсеше хартия и писец, повярвал, че ще изрече чисто слово!… Горят грамада цепеници на огнището, зарите им играят по варосаните стени, вън бяла нощ или гъста мъгла като тежко руно, а Светият поучава как да съберем в себе си всички чувства, да съсредоточим мисъл и воля към Христа, да се молим със сърдечно съкрушение, с душевно умиление и да оросим земята със сълзи, за да се възпламени в нас всесветият, всеизвършващият дух и да ни изпълни неизречима радост и божествена любов…“ Мислех си тогава: „Има право, от опит познавам тая благодат. Неведнъж са текли сълзи, когато съм съчинителствувал или чел светите книги. Познавам и умилението при съпричестяването с нетелесното, що е и красота. Исихията ще ми разкрие тайните.“ — И я чаках, както земята чака слънцето да я огрее.
Така живях през зимата нея година, когато се грижех за требите по решение на игумена, и често отивах в скита на Теодосий. Сутрин ринех пресния сняг да правя пъртина. Мокра аленее като пряспа с гори засипани по върховете от сутрешните зари, долу снегът син и без сенки, Кефаларево дими, а Белица, замръзнала, не се чува. Стъпките на Тихота, послушника, който идваше да пали печката, личат по снега. И през снежния прах, що лопатата ми развяваше из студения въздух, виждах усмихнатото лице на великия схимник зад накитеното със скреж прозорче. Усмихва се и кима на поздрава ми, приведен над препис или превод, свой или чужд, даден за преглед. Със студената си чистота тия зимни утра ме отпращаха в сините небеса, та всяко слово на стареца беше жълтица, прехласваше ме в сърдечни глъбини, също зарящи от слава! Първите лъчи пропълзяваха на пода — портокаленожълти, нежни, менеше се образът на Теодосий, ту златозарен с божествена ведрина и прозрачност, ала с това напомняше смъртник, ту ставаше земен и пак смъртен и се блъскаше умът ми в съмнения — и тъй, и иначе смърт. През зимата станах негов любимец и отново усетих желание да се отдам душевно, както на Евтимий. Слабост човешка, що искаш сигурност и покой!…
Леко усвоявах учението и тайнствата, понеже, както рекох, ги познавах от преживявания. Злоезичието на отец Лука ме научи да мълча, тоест да затаявам в себе си познанието. Въздържанието се съдържаше в мълчанието, а бодърствуването бе воля да не отпада мисълта и бдението над себе си, сиреч самонаблюдението; тъй са свързани тия неща у човека, като верига.
Усърдно се отдадох на деяния — потънах в безмълвие, зорко се наблюдавах, та се изостри духът ми. Усещах, че се чистя и възвисявам, расте и се приближава изправлението от бога. И ми се откриваха тайни на люде и природа, на живо и мъртво. Застана пред дъб и сякаш се превъплъщавам в него, та усетя със съществото си как е впил корени в земята и смуче от нея като кърмаче от майчина гръд, как се налива със сила и се нежи във въздушната благодат. Или цвете, или твар, птица, дивеч, домашно животно — всичко ми е достъпно, разбирам в него божия промисъл. И колко радостни тайни навред, и какъв тих възторг за сърцето!… Спра взор на планините, струва ми се, вървят и ме поздравяват: „Сбогом, сбогом, иноче Теофиле, радвай се, че и ние се радваме на твореца.“ Погледна снега, из него черни чернеят горите и ги жаля, па се дивя на световното устроение и най-вече на красотата, господнята мантия разметната над цялата вселена. Всичко ме радва, защото го разбирам, а в същото време го жаля. Жал ми е дори за почернялото окапало есенно листо и за мъртвия еж, и за премръзналата птичка, и за инока със смутени очи, и за болните наши старци като покойния отец Лука, над чийто гроб размишлявах. Всекидневно в молитвите си се молех за жената от панаира, със сладкия спомен за очите й скитах из заснежената гора. Ярко грее слънцето, снегът взема очите, клон се отърси от кита, заискрят елмази, а тя върви редом с мене и усещам колко е прекрасна душата й. Поразили са я радостните тайни, що съм й разкрил, пречистила я красотата и ето я, навела разкаяната си глава… Възторзи и божествени прозрения, пък се върна в килията наскърбен. От що? Дали неутолимостта на любовта към всичко се превръщаше в скръб, или непостижимостта на красотата ме натъжаваше? Или умът нашепваше, че моят свят е измама и мечта? Христе боже, спаси и помилуй, не ме оставяй да погина в съмнения!…
Една януарска привечер, когато денят растеше, с него и светлината, гледах залеза. Планината със златен сокай като булка в бяла булчинска премяна сияеше в заходяща слава. В низините снегът син, горе искри, а върховете в соспи — Сионски престоли, — сам творецът е там, но отминава, студенее, гасне неговата щедро разляна благодат. Озъбиха се доловете в студеното сребро и мрак, като зверска четина настръхнаха горите и лъхна величествен хлад, сякаш от предвечна бездна. Мокра посиня и с нощта бог я предостави на дявола. Душата ми настръхна и се уплаших, че ей сега ще започна да се възхищавам и на дявола и ще се повтори онова от болярската черква. И като си тръгнах, с мене тръгна и рогатият, увещава ме да обърна глава назад, да погледна тъмното му, студено, страшно царство и да призная, че и то е красиво и могъщо. Косите ми надигат камилявката, по гърба ми тръпки като мравки. Бързам при Светия за душевна подкрепа, едва не ридая, а скитът тъмен, изглежда празен и смълчан. Почуках тихичко на вратата — Светият не отговори и надникнах през прозорчето. Кандилото вътре пращи и мига, гласи се да гасне, а на одъра Теодосий заспал. Устата му зинала, беззъба, хърка. Главата клюмнала, брадата смачкана, броеницата виснала към пода, пък камилявката се нахлупила до веждите и стърчи като кюнец. Уплаших се, но видях, че диша. Старец като всички — земен и смъртен, излъгал себе си и другите… „Господи, нима той знае твоите тайни? Дали онзи с козите не го е приспал нарочно в тая болезнена вечер, да ми покаже колко е жалък? Исусе Христе, не ме изоставяй!“ — И шепна молитви. Съмнения и безверие като крадци обират плодовете на душата ми. Зад гърба ми дяволът се смее, а пред мене, в скита, повалена, плътски осквернена вяра и надежда… Зачуках силно на вратата, защото не смеех да се прибера в килията със сломена душа. И как щях да се моля на вечернята? Събуди се старецът, отвори. Щом влязох, паднах на колене и всичко му изповядах, ала не казах как съм го видял заспал. Ах, защо се прозина два пъти, докато ме слушаше! Нима в такива минути бива светецът да се прозява? Прекара ръка по лицето си, още сънно, измахнато. „Щастлив си, дума, чадо, че те спохожда тая скръб. Предвестник е тя, че идва благодатта. Произходът й е от копнеж към
