После в средата на храма застана цялото духовенство и започна тържествената литургия, но вече не запомних нищо. Вглъбен и тъжен, не пущах стоплената бащина десница. Жал ми бе за моя баща, че и той не вижда рогатия, нито знае къде се е скрил и не ще може да успокои ума ми.
Черквата се затопли от свещите, замириса на изгорял восък, от силната светлина лицата сякаш се разтвориха и по тях се появиха всички грехове, то усърдно ги криеха и таяха, и страх ме беше да ги гледам. Дирех с очи майка си и се заглеждах в изписаните ангели. Всичко ме потискаше, плашеше и хвърляше в недоумение, а недоумението води към съмнения…
Като си тръгнахме, бе видело, моите звезди-утешителки гаснеха и аз казах на баща си:
— Не можаха да го изгонят!
— Кого? — попита той.
— Дявола. Той остана в черквата.
— Как в черквата ще остане дявол?
— Нали го чу, беше се залостил зад вратата.
— То беше само тъй… Христос влезе в ада да освободи от мъки грешниците за три дена.
Млъкнах, но размислих: „И тате не разбира. Чудно как се лъжат възрастните и как хитро се крие дяволът. Но защо казаха вечни порти? Ако са на ада, защо да са вечни?…“
Братя, кой от нас помни кога от ранно детство за цял живот в ума зачева велико убеждение?…
Б
Може би от тогавашните ми боледувания бяха се усъвършенствували моите душевни сетива, защото, когато телесното отпада, надделява безсмъртната душа и съществуващата у нас двойнственост изчезва. Признай, Теофиле, че ако някой вълшебник те възвърне в детските години, на драго сърце би отдал сегашната си скверна мъдрост срещу оная проникновеност, що сияеше в тебе подобно на цар във висок трон и вярно долавяше скритата за очите невещественост в земното естество. И не само я виждаше, но умееше да отделя едното от другото и да се храни с божествена храна.
Молех се, речи, всеки ден със или без повод от извършен невинен грях, най-често в „божата стаичка“ — тъй наричахме бащината иконописна. Тук молитвата ми се лееше най-вдъхновено и без словесни задръжки като бял липов мед в чист съд. Молех бога да ми прости моя грях и да ми помага да виждам с ясни очи световното съкровище — негово премъдро творение, — да му се радвам и да черпя от него нови радости; да пази взора на душевния ми гледец и му благодарях за просветлението и благочестието, които изпълваха сърцето ми с тих възторг като роза с благоухание.
Тайнство и чудо е молитвата. Отключва дверите на душата към нейните глъбини и там умът застава лице с лице с вечното и непостижимото, в друг свят, за който езикът няма достатъчно думи — свят безпространствен и страшен, дето мъчно се върви, защото телесните очи тук са слепи, а умът лукавствува, заплита се и губи като в тъмен лес, пък сърцето се облива в горест, сладко се мъчи и пречистено, заиграва с нова сила като изкъпано дете. Недостъпно за разума знание се придобива чрез нея и на края те спохожда мир и радост от очистението. Но не чакайте, братя, да разбуля тая тайна и потребност человеческа! Свойствена е тя на детински чисти души, навестява предстоящите пред гроба и е близко до изкуствата, па като такава крие и безумие…
Кому се молех и чий образ си представях? То се знае, Спасителя, защото него обичах. „Старият господ“, както баща ми наричаше Саваот, изглеждаше и стар, и недеен. Той беше създал света, но не можеше да се справи с дявола, затова бе изпратил сина си да ни спаси от него. Но въпреки възкресението и примера на Христа дяволът си стоеше невредим и непобедим, яздеше человеците, та ги правеше глупави и зли. Тъй разсъждавах в ония мои години и не съзнавах, че започвам да се съмнявам в спасителната тайна на божието въплъщение, да отделям без всякакво подобие Исуса от неговия отец и от светата троица и все повече да го човекоуподобявам. Защото не можех да си представя две естества в едно и как тъй божият син няма сила да затрие дявола от земното лице. Питах се: защо бе това душемъчие за човеците, щом лукавият си царува, както по-рано? Напусто е разпъван Христос — неразумна и невинна жертва, която самият Саваот е поднесъл на Сатаната. И как можеше да се мъчи, обругава и разпъва съвършенството, освен ако е изоставено от бога? А че Христос бе изоставен, сам го каза на кръста. Тая велика и жестока несправедливост ме гневеше и същевременно поощряваше към ангелска чистота заедно със световното съкровище, което също ми обещаваше красота и добро. Спомням си априлските и майските утра, когато долу, край реката, виждах да трепти росата по храсти и дървета, сладко да нашепват водите на Янтра, къдравогъсто да тъмнеят накичените с цвят, упоени от благоухания гори, възпяващи утрото с птичи песни и с радостния отклик на ехото. Неподвижни, сънно отразени в реката, лежаха кулите и високите бойни стени — почиваха си призрачни и вълшебни, пък във фрънския град млад венецианец пееше чуждоземната си песен и се носеше тиха глъчка. Как ти се искаше да литнеш като орлите в синия простор, а не можеше освен чрез молитвите, защото само с крилата на словото лети душата във всички светове. Търсех най- силните, най-образните слова от божествения извор на езика да облека мисли и чувства и неусетно се усъвършенствувах в звучен, сладостно следващ словоред, в сравнения на недухотворни с духотворни явления и предмети, сиреч да изразявам неизразимото, що е като неизказуемата световна тайна, която и да се изкаже, не може да се разбере.
По него време вече учех „Учителното евангелие“ в килийното школо на хартофилакса, наизуст знаех и „Азбучната молитва“, и „Прогласа“. Това школо бе за царски и болярски деца на висши сановници и в него бях приет по настояване на високопоставени съседи и съседки, които често се отбиваха в къщи да ме видят и да се любуват на хубостта ми, защото бях красиво дете, „хубавото момченце“, както ме наричаха те. И сега помня тия стихове от „Прогласа“:
Тогава те ме поразиха, понеже и аз въжделявах тъкмо това. И като се опитвах да подражавам на великия Константин Преславски, започнах да съчинявам молитви в стихове, най-често в „божата стаичка“, и криех написаното от близки и познати. Опивах се с образи и слова, с тях разливах светлина в душата си и грозното обличах в красота. Не навик, висша потребност стана за мене това опиянение и наслада от прекрасното. Мислех си с гордост: „В тебе, Еньо, говори ангелът на светия дух, радвай се, славослови го“ — а не подозирах колко страдания, нещастия и мъки ще ме сполетят от тоя ангел…
В школото учеше и втората дъщеря на Иван-Александър. Тя пожела да седи до мене, макар че нашият учител, дякон Ангеларий, се мръщеше. Никога вече не срещнах такова благородство и такава нежна красота. Не от плът, от фарфорова чистота и благоуханна душевност бе създадена царската щерка, та когато сядаше до мене, струваше ми се, че ставам неземен, като да съм на седмото небе. И каква усмивка имаше тя! Да река снежнобяла, като пресен сняг, да река, че цъфтеше на милото й лице като кокиче, пак не ще изразя със слово нейното изящество, нито въздействието й върху душата. Сравнявах я с бял лунен лъч призори — тъй отвъдна и непостижима беше. На бузите й се появяваха две трапчинки, откриваше се равният низ на зъбчетата и оттам по цялото й лице изгряваше бялото облаче на душата й, та пълнеше сърцето ми с възторг и сила. Не харесвах името й (бе кръстена на баба си, царювата майка) и я наричах в себе си ту Зорница, ту Ралица, все й търсех имена и не успявах да намеря най-подходящото. Идваше сутрин, придружена от великана Драговол, царски вестовой, който, щом се приведеше да мине през вратата на школото, вътре ставаше тъмно. Той слагаше на масичката торбичката с позлатен пясък, кондила и си отиваше, а на тръгване й се покланяше ниско. Пък аз нагласях червената нъзглавничка за краката, помагах й да насипе позлатения пясък в сандъчето и го заглаждах с длан. И един ден написах върху него с моя прост дървен кондил:
