Навлязох в дъбравата, опрях гръб о един дъб и се запитах: „Ти, дето търси бога и тайната на двата свята, а сега като вълк ходиш, с всичко се глумиш и злобиш, можеш ли да се продадеш за доброто на някого? Имаш пари, дай ги на жената да се отърве от робство.“
Още когато царската стража ме подбра за изгнание, майка ми даде шест жълтици и няколко гроша. Криех ги зашити в ризата за черни дни и щом напипах възела, ръката ми сякаш се опари. Започна дяволът да ме скланя да си мълча: „Какво ще правиш без пари в тия зли времена? Човекът и плътта му са по-евтини от добитъка. С какво ще се откупиш, ако те заробят? Млади сърби, бошнаци и българи по тържищата са по- много от овцете.“ А от друга страна, ме срами: „Я се остави от тая работа. Нали сам знаеш, че беше лъжлив светец. Преди да хвърлиш расото, стана антихрист, Христа погреба, при Искариот се нареди…“
Стоя опрян о дъба и слушам, че ония се приготвят да тръгват към болярското село. Гъдуларите подръпват лъковете, песен ще измайсторят, запев търсят. И потеглиха като на сватба, гъдулките застъргаха, старият гъдулар запя.
Хвърлих клашника, смъкнах ризата и с ножа отпрах възела с парите. Грошовете зеленясали от потта, но жълтиците светнаха.
Застигнах ония по пътчето и викнах на жената: „Ела, невесто, нещо трябва да ти кажа.“ Млъкнаха гъдуларите и песента на стария. Жената дойде. Дръпнах я настрана, тикам парите в ръката й, правя й знаци, да мълчи, шъпна й: „Откупи се и отбий колкото можеш от дълга, па купи храна за децата.“ Тя ме гледа втренчено, не вярва на очите си. Ала умна излезе, съобрази и скри възела в пазвата си. Цяла трепери и понича да ми целува ръцете. „Мирна стой, ония да не видят. И никому не казвай, че могат да ти ги вземат болярските люде или гъдуларите. И на мъжа си ни дума.“ „Ами сега какво да правим, как да върна гъдуларите?“„Върви, казвам, и като се изправиш пред онова куче, болярина, попитай го колко му дължиш, па му речи, че ще се изплащаш. Робите са евтини, за теб и две жълтици няма да вземе на тържището.“ Тъй я наставих и аз тръгнах с тях към болярското село.
Като го наближихме, седнах под една върба, до някаква рекичка. В устата ми горчи, дяволът ме натиска, кори ме: „Защо даде парите, глупако. Все ще те заробят и никой няма да те купи. Обезобразен си, ще те убият.“ Ала усещам — олеква ми, надига се радост и обич към невестата. Размислих се и взех да разбирам, че не само за нея, за моя род български съм направил това, за него съм убивал агарянците и вече съм го възлюбил. Зачудих се кога е станало то, как не съм го съзнавал? Нали Исуса Христа закопах, от майка, от баща и сестра се отчуждих. Че Искариот дори себе си не може да обича, а ето че заобичал простия народ и го заобикнал без този, когото бе търсил между манастирските стени… Съдбата ни събра, наставниче, в Търновград, за чието разорение спомогнахме. Кой се подигра с нас, търновско светило?… Но чуй как стигнах до теб в оная юнска вечер и как те видях в човешката си безпомощност да служиш и на бога, и на дявола.
Ф
Когато Баязид победи крал Лазар на Косово поле, заживях с една вдовица и раните, що бях получил в битки с агарянците, зараснаха. Тогава продавах в града риба и правех бъчви. Вдовицата умря същата година, в която султанът потегли да съсипе Шишмана. Кефалията на града се би с многобройните войски на пашите и след пристъпа загина в битката. Плениха ме с много жени и мъже и като отделиха старите и болните от тези, които щяха да заробят, изкараха ни край реката да ни посекат. И аз, като чаках реда си да коленича над дръвника, мина турчин със зелена гъжва и дълъг меч на рамото. Видя ме, взе да се смее и хвана брадата ми да я отскубне. Срещнаха се очите ни, неговите ми се сториха познати и рекох на гръцки, понеже мнозина агарянци бяха научили тоя език из гръцките земи: „Защо се гавриш с поругания? Остави ме спокойно да се явя пред бога.“ А той се вторачи в мен и извика: „Тофил ли си бе, керата? Аллах керим! Ти ли си?“
Той беше същият, когото бях пазил в търновградската тъмница да не вика, сега въздигнат, началник в акинджийски санджак. Станах негов роб.
Ала по-късно един от големците на яята, Шеремет бег, който беше веселяк и тайно пиеше вино, взе ме от Халил ага да му ловя риба и да го веселя. Нощем ме оковаваха във вериги, денем вървях край господаря си да изпълнявам заповедите му.
Събрал беше Баязид не само анадолските си войски, но и западните, ти ги видя — бяха християнски васали — гърци, сърби и наши съотечественици. А те, като се срамуваха от нас, робите, преструваха се на османлии и бяха по-жестоки от агарянците! И вървяха васалните войски размесени между дргугите през земи, които Амурат беше завоювал, и не срещаха отпор.
Имах ли думи да изразя противоречивите си мисли и чувства, когато отново видях стените и кулите на моя роден град, по които се развяваха знамена? Зъберите им бяха почернели от народ, възлязъл да гледа агарянското нашествие. Априлски облачета като бели сенки лежаха над Янтра, а тревожният звън на камбани и клепала внасяше в душата трепетен страх. Настървени за плячка, наваляха спахии на дребни коне, като лавини се свличаха дружини от яята, развяваха се байраци, биеха тарамбузи и подобно прииждаща река султанските войски заемаха всички височини, сякаш лешояди околисваха престолната. Юрушки задруги се разположиха по върховете с камили, военачалници и паши се настаниха в околните манастири. И като гледах нашествието, питах се, кой бях аз? Прокудило се чедо на осъдените, заблуден техен син, дирил разумен бог и подигран от дявола? Или разкаян еретик, стъписан пред разрухата на своя народ, късно вразумен от нещастията? И мен, охуления, заробения, кой ме наказа да гледам разорението? О, страшно и коварно царство на духа! О, свято позорище на нашата духовна трапеза, тъй богата с всякаква отрова! Не си ли било заник пред мрак? Чакало си варварите да угасят твоята светлина и да стъпчат с нечистите си нозе твоя олтар! Горд, недостъпен и заключен изглеждаше Търновград, сякаш и самите небеса бяха безсилни да го сломят. Там беше престарялата ми майка и сестра ми, които бяха забравили сладките дни от моето детство…
Сглобиха агарянците дървени минарета, ходжите им прославяха аллаха и неговия пророк, а в Търновград клепала и камбани зовяха за християнска молитва. Молеха се двата народа, двете вери и техните войски всяка на своя бог и на стада тичаха нечестивите към Янтра, преди да коленичат. Кажи, учителю, безумен ли е човекът в най-висшето си? Той ли е безумен, или висшето?…
В Девина крепост се бранеха отчаяно, но когато кулата им се срути и видяха, че няма накъде, удариха тъпаните и с кучетата, които пазеха нощем крепостта, излязоха срещу агарянците и загинаха до един. Молих се за душите им и си казвах: „Господи, спаси ги, а мен порази, понеже не разбирам в що се състои твоята правда.“ Вечерта, когато внасях в игуменарията на манастира „Свети Никола“ мях с манастирско вино, Шеремет бег ми рече: „Калугер си бил, трябва да познаваш вашия кешиш-башия. Евтимий го думат. Той бил началник на крепостта. Що разбира папаз от война?“ Зачудих се, че гражданинът на горния Ерусалим може да върти меч и да сее смърт.
Кръвясваха зелените очи на моя господар, когато се напиеше, пот избиваше по широкото му лице. От него научавах какво става, тъй като турците не се стесняват да говорят пред роби и слуги за военни и държавни дела. Казваше, че ти си подкрепял защитниците на Асеновата врата, дето всеки ден се водеха битки и дето отбраната била най-силна, а реката заприщена с навързани греди. От високото виждах тълпите бежанци във вътрешния град, монаси, побягнали от манастирите, добитък, разпрегнати коля, слушах врявата на тържището и край черквите, дето се трупаше народът. Щом варварите тръгнеха на юруш, настъпваше суматоха. Стенобойните машини засипваха стената с камъни, на облаци летяха стрели, прах се дигаше. Тъй минаха няколко дни, докато се чу, че Баязид идва към Търновград с нова войска. Пашите отидоха да го посрещнат към Оряховица и взеха много от нас, робите. И ние, като се наредихме отстрани на пътя, паднахме по очи, щом султанът се появи на чер арабски кон. Край него като въртележки кръжаха дервиши, многобройни роби тичаха отпреде му. И мина заробителят на коня — дребен на ръст, носът му като кука, брадата жълта, късо подстригана. След него развяваха знамето на пророка и следваха еничари и спахии.
Разположи Баязид голямата си шатра над Кселифора, понеже там местността е тучна, има хлад и много вода, и свика пашите на съвещание. И на следния ден агарянците развяха бял пряпорец пред фрънския град. Затръбиха тръбачи, потегли султанско пратеничество. Баязид обещавал да запази живота и имота на гражданите, ако градът се предаде, и както по времето на Амурата, щял да остави в него войска. Бързаше султанът към Никопол, боеше се, че Шишман ще се съюзи с власи и маджари, и не му се искаше да се бави в
