След лова

Няколко секунди се прицелвах в главата й, без да посмея да гръмна. Близостта на нейния поглед сковаваше волята ми. Пред мене стоеше едно живо същество, в очите на което виждах да свети същият вътрешен пламък на душата, какъвто има и в очите на нас, хората.

Докато се прицелвах, не дишах и сега усетих, че не мога да сдържам повече набрания въздух в гърдите си. Без да искам, въздъхнах и жадно поех пресен въздух. Това беше достатъчно видрата да се скрие във водата. В миг вирът опустя. Младите изчезнаха също така, както бяха се появили.

Останах на площадката изненадан от себе си и малко смутен. После, когато жабите отново започнаха да надават меланхоличните си куркания, отведнъж почувствах необикновено спокойствие и мир в душата си, такова, каквото човек усеща само когато е щастлив и обича. По пътя за вкъщи аз се подсмивах в себе си, подсвирквах си весело и гледах младия месец…

Другарят ми се зави с мушамата и легна. Нашите кучета спяха мирно край загасналия огън. Реката пълнеше е успокоителен шепот нощта. Далече из полето се чуваше лаят на селските кучета и дрънченето на закъсняла кола.

— Да, нощта разнежва — казах аз.

— Нима е толкова лошо това? Разнежва?! Хората често се боят да не ги обвинят в сантименталност тогава, когато им се случва да постъпят като истински човеци — отговори моят другар. — А нощта не разнежва. Нощта потиска с тъмнината си. Небето е, което ни въздига…

На другия ден ние направихме чудесен лов.

,

Информация за текста

© 1943 Емилиян Станев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.

Издателство „Български писател“, София, 1977

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Кирил Гогов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12996]

Последна редакция: 2009-09-01 12:40:00