Несполука

„Тю-тю-тю! Тю-тю!“

И той хукна към гората. Тук-таме между дърветата блясваше на слънцето жълтеникавата му козина.

Пред него се изпречи каменист път. Той го хвана да тича по-бързо. Турил ушите си на гърба, носеше се като стрела.

Отведнъж забеляза нещо пред себе си. Искаше да се спре и да го разгледа, но в тоя миг силен гръм го накара да обезумее от страх. Нещо шибна лявото му око. Заекът отскочи и се спусна към дола.

Докато бягаше, предметите от едната му страна се губеха и за да не се блъсне в някое дърво, беше принуден да тича по-бавно. Така прекоси дола, скри дирите си във водата и се изкачи по стръмния му бряг. Тук, между изсъхналата ланшна папрат и тръни, той се примъкна и легна.

Раненото око го болеше. Кръв капеше по бузата му и на малки капчици се стичаше по сивата козина край врата му. Болката ставаше все по-силна и нетърпимо жестока. Тогава разбра, че е изгубен, и в здравото му око се изписа ужас. Лежеше и слушаше как селянинът насърчаваше кучката. Ето че тя се впусна по следите му и навали към дола, а нейният господар се защура по пътя.

— Хайде, Лиса, хайде пипни го! — викаше той и току махаше с пушката.

Кучката му отговаряше с лай:

„Тъй! Тъй! Тъй!“

Тя достигна дъното на дола, където кротко бълбукаше водата, и млъкна. Селянинът помисли, че е намерила заека мъртъв, и диво извика:

— Ха, да не си посмяла гиди, чумо недна! — И като луд се спусна към дола.

Заекът слушаше как се провира в гората и пращи. После Лиса отново се обади и селянинът изруга. Той слезе до водата и заобикаля наоколо. Носът на кучката свистеше. Търсеха загубената следа.

Дълго се въртяха двамата из дола.

Слънцето допря хоризонта. Теменужни сенки се стрелнаха в равнината и някъде отдалеч, дето градът се губеше в заснеженото поле, се чуха шестте удара на градския часовник. Залезът бавно догоря. Равнината се забули в мъгла и всичко се смълча.

Капнала от умора, кучката легна и безпомощно погледна своя господар. Той все още ругаеше и се тюхкаше.

По едно време, като се убеди, че всички усилия са безполезни, той върза кучката и седна на един пън да си почине.

Само на няколко крачки в тръните лежеше заекът и гледаше как селянинът чатка с огнилото и как сладко запуши. Димът дразнеше кучката. Тя кихна. Нейният господар я помилва по главата и каза:

— Отиде си зайчето, Лиса, спаси си кожичката. И на него му се иска да си поживее. Не е лесна работа да се разделиш с животеца.

Лиса помаха опашка и погледна своя господар. Очите на селянина сега изразяваха някаква тежка грижа, сякаш мислеше за нещо много важно, което допреди беше забравил.

— Гладна ли си? — попита той. — Ех, ако искаше да ядеш, трябваше да го хванеш, чу ли, да го намериш! А сега, хайде вкъщи.

Той преметна пушката и поведе кучката. Двамата тръгнаха по брега на дола. Замръзналият сняг запращя под стъпките им.

Долът беше се изпълнил с мрак. И отново почерниха горите, мълчаливи и безнадеждни. Но ето че от изток пламна небето и големият месец изплува. Той се потърколи по хребета на баира глупешки засмян, като че искаше да каже:

„Ей ме и мене!“

Медночервената светлина лизна силуета на човека и обагри плещите му.

Той вървеше приведен и мълчалив, а след него като черна сянка се влачеше кучето.

Заекът го проследи с единственото си око, докато го изгуби в мрачината. После повдигна крачето си, прекара лапата по кървавата си буза и се отърси.

Пак беше дошла нощта, пак лумнаха пламъчета в равнината.

,

Информация за текста

© 1943 Емилиян Станев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.

Издателство „Български писател“, София, 1977

Редактор: Теодора Димитриева

Художник: Кирил Гогов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12993]

Последна редакция: 2009-09-01 12:40:00