Годината 1876

        на нищо не погледна, пред нищо се не спря.
        Но всичко унищожи, изби и обезчести,
        от ужас затрепера и хладната земя.
И никой не подаде на наще мъченици
ни вовремешна помощ, ни средства за борба.
Избиха ги турците и всичко разориха,
погина на народа надеждата, цвета…

V.

Виждали ли сте нейде сред къща изгорена,
посред дувара пукнат опърлено дърво?
Как жално то изглежда, каква то скръб навожда
на чувствата човешки, на нашата душа?
        Такава скръб навеждат и тез наши юнаци,
        които останаха след кървавия бой,
        които във борбата не паднаха убити,
        и днеска не вкушават следсмъртния покой.
Стоят те посред нази със мисъл на челото,
дълбока скръб се гледа на техните лица.
Стоят те и не думат, но погледа им мрачен
показва, че се мъчат от силната тъга.
        Скърбят те зарад свойте излъгани надежди,
        за своите другари, погибнали в боя,
        за наша клета майка във кърви потопена,
        за наще мъки страшни, за наще теглила.
Скърбят те, че от нийде им помощ не дохожда,
през Дунава да минат пак в своята земя,
и тамо на тирана сторично да отвърнат
за неговите зверски и демонски дела.
        Скърбят те и печално таз годин изпровождат,
        която им отнесе толкоз святи мечти.
        И пак нова надежда пред тях тогаз ще блесне,
        когато отвъд Дунав топ руски загърми.

Гюргево, 31 декември, 1876

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Мирослава Фъндъкова, Мартин Митов и Вера Бучкова

Публикация: Стефан Стамболов, „Запомни ме, Живот! Поезия и публицистика“, „Абагар“, С. 1993, Съставителство, предговор и приложение проф. д-р И. Радев.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4047]

Последна редакция: 2007-11-14 08:00:00