На моите другари

Стефан СтамболовНа моите другари

Другари мои, паднали
сред кървавия бой!
На вас аз посвещавам
трудеца слаби свой;
на ваща памет свята,
на ваще имена —
песните си печални,
излезли от душа.

Не паднах аз кат вазе
в неравната борба,
която ний вдигнахме
за наща свобода.
Сляп случай ме запази
от сърпа на смъртта,
и днеска пак съм скитник
по чуждата земя.

И пак съм азе в Влашко,
пак в тоя същи град,
от дето ний тръгнахме
на подвиг чист и свят.
Тук всичкото все тъй е,
както беше тогаз,
но няма само, братя,
по-многото от вас.

Едни от вас паднаха
на бойното поле,
на шията на други,
пристегнаха въже,
а някои изгниха
във турски хапсани,
а други смърт ги срещна
в студените води…

Почивайте веч сладко
вий в хладната земя,
и ваще гърди мъжки
не гложди веч скръбта,
нито ви мисъл мъчи,
че народа е роб,
че скотски и несносен
е негова живот.

Почивайте, мой братя,
лека да ви е пръстта!
Изпълнихте си свято
и честно длъжността,
която вий имахте
към своя народ клет —
бе славна и полезна
за него ваща смърт.

От кървите, в които
България плувна,
роди се за тирана
нечакано смъртта.
И тоя огън, който
селата изтреби,
престола на султана
пак той ще изгори.

Честит е человека,
когато той умре
с вяра, че туда му
добро ще принесе
на неговите братя,
на негова народ,
за който той се е мъчил
през своя зял живот.

Честити сте и вие,
сеятели добри,
поборници безстрашни
за наще правдини.
И ваща добра памет
от род ще мине в род
докат на света живее
българския народ.

България на свойте
юначни синове
венци от лавър зелен
ще да им изплете.
И с тях ще украси тя