ГЛАВА ВТОРА
Креймър неслучайно бе подхвърлил ироничната си забележка. Улф не можеше да допусне разход на безценното си сиво вещество за така наречената „работа“. Желязно правило бе, че само щедрото заплащане може да го накара да се захване с нов случай. Но той съвсем не бе безделник. Не можеше да си позволи дълго време да стои без приходи. Домът с оранжерия под покрива, поддържана от Теодор Хорстман с растящите там орхидеи; кухнята, поддържана от ненадминатия готвач Фриц Бренър, който приготвяше най-вкусните ястия в цял Ню Йорк; и моя милост — неговия безценен помощник Арчи Гудуин, зависеха изцяло от доходите му на частен детектив. Освен това аз имах лошия навик да искам добавка към заплатата си всеки път, когато си купувам нов костюм, и от време на време я получавах. Та както и да смятаме, месечно ни бяха нужни поне десет хиляди, ако не и повече.
Целият януари и част от февруари нещата не вървяха толкова успешно, ако не се смятат няколко незначителни случая, при които нашата роля с Улф се свеждаше до инструктаж на Сол Панцер, Фред Дъркин и Ори Кейтър, също и една каша, с участието на банда крадци на скъпи кожи, когато по мен и Фред бяха стреляли.
От този ден, в който Креймър бе прескочил до нас, за да покаже своя списък беше изминал почти месец и половина, когато един понеделник сутринта по телефона се обади някой си Джон Р. Уейлман. Молбата му бе да го приемем и аз му определих час за шест вечерта. Той дойде няколко минути по-рано и аз го съпроводих до кабинета. Настаних го в червеното кожено кресло, за да почака Улф, който се намираше в оранжерията за орхидеи. Преместих пред него масичка за удобство — току-виж, че решил да драсне няколко изречения или цифри в чековата си книжка. Джон Р. Уейлман бе нисичък, набит човек, започнал да оплешивява, с коремче и малък остър нос, върху който трудно можеха да се закрепят чифт очила. Обикновеният костюм и риза с вратовръзка не му придаваха кой знае какъв представителен вид. Уведоми ме, че се занимавал с търговия на едро с хранителни стоки в Пеориа, щата Илинойс, и аз успях да установя как са работите му в банката. Не бихме отказали подписан от него чек, ако се стигнеше до там.
При влизането на Улф Уейлман стана и си подаде ръката. Доста често шефът се стараеше да скрива своята неприязън към ръкостискането с непознати, но понякога не я криеше. Този път поне се опита. Заобиколи масичката и настани туловището си, което представляваше една седма от един тон в единственото подходящо за него кресло в цял Ню Йорк. Улф постави ръце на подлакътниците, облегна се назад и погледна посетителя.
— Слушам ви, мистър Уейлман.
— Искам да ви наема.
— За какво?
— Искам да намерите… — гласът му потрепери, а брадичката издайнически помръдна. Той тръсна глава сякаш гонеше досадна муха и свали очилата си, за да изтрие с върха на пръстите ъгълчетата на очите си. После ги сложи отново и с труд ги накара да стоят върху тънкия нос. — Боя се, че напоследък не се владея. Не си доспивам и съм много изморен. Искам да намерите убиеца на дъщеря ми.
Улф ми хвърли бърз поглед и аз извадих бележник и писалка. Човекът не сваляше очи от шефа. Явно аз не го интересувах.
— Кога, как и къде е била убита? — попита Улф.
— Тя попадна под колелата на автомобил във Ван Кортлънд парк преди седемнадесет дни. На втори февруари, петък вечер. — Уейлман се бе съвзел. — Бих искал да ви разкажа за нея.
— Слушам ви.
— С жена ми живеем в Пеориа, щата Илинойс. Там имам бизнес от около двадесет години. Имахме една единствена дъщеря — Джоан. Ние много… — Той отново замълча и дълго гледа пред себе си. — Ние много се гордеехме с нея — продължи той. — Преди четири години тя завърши с отличие колежа „Смит“ и започна работа в редакцията на издателство „Шол и Хан“. От нея бяха много доволни, както ми каза самият Шол. През ноември тя навърши двадесет и шест. — Уейлман безсилно плесна с ръце. — Като ме гледате, не бихте допуснали, че имам дъщеря красавица, но това бе така. Тя бе истинска прелест. Всички казваха така. А в допълнение бе и много умна.
От страничния джоб на сакото си, той извади доста дебел плик.
— Сега ще ви я покажа — Уейлман се изправи и подаде плика на Улф. — Тук са десетина от най- добрите й фотографии. Бях ги приготвил за полицията, но те не ги поискаха. Може би вас ще ви заинтересуват? Вижте сами.
Улф ми подаде една от снимките. Аз станах и я взех. Бих я нарекъл красавица в истинския смисъл на думата, ако произведението приличаше на оригинал. Малко пълна брадичка според мен, но очите и челото бяха перфектни.
— Тя беше красавица — обади се отново Уейлман и млъкна. Улф не можеше да понася, когато хората преувеличават.
— Бих ви помолил да избягвате думи като „красавица“ и „гордеем се“ — измърмори той. — Нужни са ни само факти. Вие искате да ме наемете, за да установя кой е бил зад волана на автомобила, така ли?
— Аз съм просто един глупак — каза Уейлман тъжно.
— Тогава не ме ангажирайте.
— Нямах това предвид. Просто говоря всякакви глупости вместо да ви кажа нещо съществено. Добре — устните му отново затрепериха, но той успя да се овладее. — Ето какво се случило. Преди две седмици ни съобщиха за смъртта на Джоан. С кола стигнахме до Чикаго и оттам долетяхме до Ню Йорк. Видяхме тялото й. Автомобилът е минал през нея, но на главата над лявото ухо имаше голяма подутина. Говорих с полицаите и съдебния лекар, който е преглеждал тялото.
Уейлман напълно се бе съвзел.
— Не вярвам, че Джоан е могла да се разхожда в толкова отдалечен район на парка, встрани от главния път, в такава студена зимна вечер. Жена ми е на същото мнение. Откъде е тази подутина на главата? Не е от колата. Лекарят предполага, че се е ударила при падането, но това е доста съмнително. Според мен и той тайно се съмнява в това. В полицията ме уверяват, че се занимават със случая, но аз не им вярвам. Предполагам, че приемат случилото се за обикновено прегазване и са съсредоточили усилията си само в търсене на колата. Аз обаче съм убеден, че дъщеря ми е убита и дори мога да назова името на убиеца.
— Така ли? — Улф повдигна вежди. — Казахте ли за това в полицията?
— Разбира се. Но там само клатеха глава и казваха, че се занимават със случая. Не са напреднали нито крачка и съм сигурен, че и в бъдеще ще е така. Затова дойдох при вас…
— Имате ли някакви доказателства?
— Мисля, че имам, но полицията не е на същото мнение. — Той извади от вътрешния джоб на сакото си и друг плик. — Джоан ни пищеше почти всяка седмица. — Уейлман измъкна от плика лист хартия и го разгъна. — Това е напечатано от мен копие. Оригиналът остана в полицията. Писмото е от първи февруари. Ще ви прочета част от него.
… „Още искам да ви кажа, че утре имам необичайна среща. Тъй като мистър Хан реши, че сега носим лична отговорност за отхвърлени книги, освен очевидно бездарните (а повечето са такива), аз връщам обратно ръкописите с написана и подписана от мен бележка. Такъв е редът тук. През есента върнах ръкописа на някой си Байрд Арчър и бях забравила за това, но вчера ми позвъниха в редакцията и някакъв мъж, който се представи под това име, ме попита дали си спомням за него. Отговорих му, че помня. Той ми каза, че е готов да ми плати по двадесет долара на час ако се съглася да обсъдим с него ръкописа и нанесем необходимите поправки. Какво мислите за това? Ако това ми отнеме пет часа, ще получа една допълнителна стотачка, а тя няма дълго да стои неизползвана. Нали познавате дъщеря си, скъпи мои татко и мамо? Срещата ми е утре, веднага след работа.“
Уейлман зашумоля с хартията.
— Писмото е от…
— Мога ли да погледна? — Очите на Улф трескаво заблестяха. Виждаше се, че нещо в писмото на Джоан Уейлман странно го бе възбудило и след като получи листчето, ми го подаде. Прочетох го внимателно
