„Скъпа дъще,
Надявам се, че не си в опасност. Аз съм отвън.
Ако има нещо, моля те, кажи ми.
Беше написано с химикал на скъпа бяла хартия. Сгънах го отново, докато си мислех, че трябва да купя нова шапка на бъдещия си тъст.
— Искате ли нещо? — попита ме с тъжен глас жената зад бюрото. Казах й, че имам важно съобщение за мис Ан Трейси, при което тя отвори уста да каже нещо, но се отказа и посочи една от трите врати. Отворих я и първото нещо, което видях, беше Ниро Улф, седящ на стол, почти толкова голям, че да го побере. Зад него имаше табла с четири бутилки бира. В ръката си държеше чаша.
Логиката ми се оказа вярна.
На другия стол, отдясно, с лице срещу него, седеше Ан. Точно срещу бюрото отляво седеше Луис Хюит. Зад друго бюро седеше мъж, който не познавах. Той пишеше нещо. Имаше и още един, който седеше до прозореца заедно с Фред Ъпдъграф.
Улф ме видя, че влизам, но започна да говори на Ан, без да ми обърне внимание:
— …Въпрос на нерви. Това зависи от окислението на кръвта. Най-забележителният случай на самоконтрол, който някога съм виждал, беше в Албания, когато едно магаре, имам предвид обикновено четирикрако магаре, се катурна по скалата…
Заговорих:
— Извинете ме — казах студено, — имам нещо за вас, мис Трейси — подадох й листа.
Тя ме погледна, взе писмото, отвори го и го прочете:
— О-о — каза тя. Огледа се наоколо и попита: — Къде е той?
— Навън.
— Но аз… — тя сбърчи вежди. — Бихте ли му казали… Не, не. Аз ще отида.
Ан стана и се запъти към вратата. Станах, за да й отворя. Видях, че и Хюит има същото намерение, затова ускорих крачка, за да го изпреваря. В този момент един мъж от другата страна се втурна срещу нея и почти я събори. Хванах я за ръка, за да й помогна да запази равновесие. И в този случай изпреварих Хюит.
— Извинете — каза натрапникът. Очите му огледаха цялата стая и се спряха отново на Ан. — Вие ли сте Ан Трейси?
— Тя е мис Ан Трейси — каза Хюит. — И това едва ли е начина…
Ан отново се запъти към вратата. Мъжът й препречи пътя с ръка.
— Къде отивате?
— Да видя баща си.
— Къде е той?
Фред Ъпдъграф се намеси, като протегна ръка към натрапника, за да му даде урок.
— Липсват ви добри обноски — каза грубо той. — Каква ви е работата да…
— Разрешете ми — намесих се аз, — това е инспектор Креймър от отдел „Убийства“. — Посочих и мъжа зад него: — А това е сержант Пърли Стъбинс.
— Дори да е така. Какво от това? — каза Луис Хюит с неудовлетворение. — Трябва да се въздържате от употребата на сила. Тя само искаше да говори с баща си. Казвам се Луис Хюит, инспекторе. Мога ли да попитам…
— Къде е баща ви?
— Точно зад вратата — казах аз.
— Пърли, върви с нея. Мис Трейси, после се върнете тук.
Пърли тръгна след нея. Вратата беше отворена и У. Г. Дийл влезе. Устните му бяха по-тънки от всякога, той пресече стаята и седна на стола в далечния ъгъл.
— Здравейте, Улф! — каза Креймър.
— Как я карате, инспекторе? — Улф се изправи на крака и каза:
— Хайде, Арчи! Трябва да тръгваме!
— Не! — извика Креймър.
— Не? — попита Улф. — Какво не?
— Гудуин не може да тръгне! Не и преди да съм го разпитал.
— Той трябва да ме закара вкъщи.
— Не и сега.
— Може ли да ви попитам за какво е всичко това? — попита Хюит с нарастващо неудовлетворение. — Такъв надзор над мис Трейси… Това отношение?
— Мистър Хюит, седнете! — Креймър огледа присъстващите: — Всички да седнат! Мис Трейси, намерихте ли баща си? Пърли, донеси й стол! Гудуин, седни, това се отнася и за теб!
Намерих стол за Ан, след което се обърнах към инспектора:
— Не, благодаря. Нервен съм.
— В деня, в който те видя наистина нервен, ще се обръсна с касапски нож. Мога ли да те попитам, когато ми се обади по телефона, откъде знаеше, че този мъж е застрелян в главата?
Чуха се реплики на учудване от присъстващите. Ан не реагира. Тя вдигна глава, ноздрите й побеляха и това беше всичко. Възхищавах й се през цялото време. Хюит възкликна:
— Застрелян?
Фред Ъпдъграф добави:
— Кой е застрелян?
— Хари Гулд! — Обърнах се към Креймър: — Както виждате, не разправям насам-натам. Пазя го за вас.
— Откъде разбра?
— Боже Господи! — каза Хюит и се намести по-удобно на стола си.
— Няма какви показания да ви дам — погледнах Креймър в лицето. Беше пребледнял като мъртвец. — Видях неравна дупка в мъха на скалата зад Хари. От мястото, където се намирах, нямах възможност да видя върха на главата му. Затова отидох и я докоснах. Работата ми замириса още като видях, че краката му са кръстосани в неестествена поза.
Ан преглътна нервно.
— Дявол да те вземе! — ядосано каза Улф. — Трябваше да се досетя!
— Защо точно ти го видя пръв? — попита Креймър. — Прекрачил си въжетата и си се затичал към него. Защо го направи?
— Защото когато мис Трейси го напръска с вода, той не се помръдна. Освен това вече бях забелязал неестествената му поза.
— И как така го забеляза?
— А-аа! — казах аз. — Сега ме хванахте. Според вас защо някой забелязва нещо?
— Особено нервен мъж като теб — отвърна ми той саркастично. — Какво търсеше там? Защо дойде тук?
— За да взема мистър Улф.
— Той заради този случай ли е тук?
— Дяволски добре знаете, че не е. Той никога не отива някъде по такъв повод. Дойде тук, за да разгледа цветята.
— Защо избрахте точно този етаж от Изложението?
— По същата причина, по която и всички останали. Да наблюдаваме как мис Трейси пляска крака в поточето.
— Познаваше ли мис Трейси? Или Гулд? — Не.
— А вие, Улф?
— Не — отговори Улф. Креймър се обърна към мен:
