Седмата кокошка

СакиСедмата кокошка

— Разбираш ли, не се оплаквам от всекидневния труд — роптаеше Бленкинтроуп. — Мъчи ме скучното, сиво еднообразие на живота извън службата. Не ми се случва нищо интересно, нищо забележително или необичайно. Дори дреболиите, в които се опитвам да открия някакво интересно зрънце, сякаш изобщо не интригуват останалите хора. Да вземем например някои неща, които стават в моята градина.

— Например картофът, който тежал цял килограм… — вметна приятелят му Горуърт.

— А, разказах ли ти вече за него? — попита Бленкинтроуп. — Тази сутрин споделих и с другите във влака. Бях забравил, че ти вече знаеш.

— Ако трябва да бъдем точни, ти беше казал, че картофът тежи малко под килограм, но аз отчитам факта, че необичайно големите зеленчуци и сладководните риби имат нещо като отвъдгробен живот, при който растежът продължава.

— И ти си като другите — печално промълви Бленкинтроуп, — всички само ми се присмивате.

— Вината не е наша, а на картофа — отвърна Горуърт. — Ние изобщо не се интересуваме от него по простата причина, че изобщо не е интересен. Хората, с които пътуваш всеки ден във влака, са в същото положение като теб, животът им е банален и скучен дори за самите тях, тъй че не очаквай да изпаднат във възторг, щом чуят някое банално събитие от живота на друг човек. Разкажи им нещо поразително, драматично, пикантно, което се е случило с теб или с някой член от семейството ти, така веднага ще завладееш вниманието им. Ще започнат да те споменават с някаква лична гордост пред всичките си познати. „Един човек, когото добре познавам, Бленкинтроуп му е името, живее недалеч от мен — та той значи веднъж си вървял към къщи с един омар, който бил купил за вечеря, и хоп, омарът взел, че му откъснал два пръста от ръката! Според доктора не е изключено да се наложи ампутиране на цялата ръка.“ Ето на това му викам аз разговор! А я си представи да влезеш в някой тенисклуб и да кажеш: „Знам един човек, който отгледа картоф, тежък цял килограм и малко отгоре.“

— Дявол да го вземе, скъпи приятелю — възкликна Бленкинтроуп нетърпеливо, — не ти ли казах току- що, че на мен никога не ми се случват удивителни неща?

— В такъв случай съчини някаква история — рече Горуърт.

Откак бе спечелил награда за отлично познание на Светото писание като ученик в началното училище, той смяташе, че му е позволено да бъде малко по-безскрупулен от обкръжението си. Несъмнено много неща могат да бъдат простени на човек, който още в съвсем крехка възраст е бил в състояние да изброи седемнайсет вида дървета, споменати в Стария завет.

— Каква например? — попита Бленкинтроуп с известно раздразнение.

— Вчера сутринта в курника ти се вмъкнала змия и убила шест от общо седем кокошки, като най-напред ги хипнотизирала с погледа си, а после ги клъвнала, докато били в безпомощно състояние. Седмата кокошка обаче била от онази френска порода, нали се сещаш, дето им висят пера над очите, и хипнотичният поглед изобщо не й подействал. Тя се нахвърлила върху змията, доколкото я виждала през перушината, и я направила на парчета с клюна си.

— Благодаря — отвърна хладно Бленкинтроуп, — случката наистина си я бива. Ако в моя курник действително бе станало нещо такова, признавам, че с гордост и искрен интерес бих разказал на хората за него. Само че предпочитам винаги да се придържам към фактите, дори да са съвсем тривиални.

И все пак той не забрави историята за Седмата кокошка и мислите му с копнеж все се връщаха към нея. Ясно си представяше как я разказва във влака, как останалите пътници попиват думите му със затаен дъх, целите превърнати в слух. Без да иска, в съзнанието му взеха да изплуват какви ли не детайли и подобрения, с които можеше да разкраси случката.

Когато на следващата сутрин зае мястото си в купето на влака, този копнеж още го изпълваше. Срещу него седеше Стивънхъм, който се радваше на всепризната почит поради факта, че един негов чичо бе починал внезапно точно когато гласувал за парламентарни избори. Това бе станало преди три години, но хората все още се съобразяваха с мнението на Стивънхъм по всякакви въпроси от областта на вътрешната и външната политика.

— Хей, как е исполинската гъба или какво беше там? — този възглас бе единствената проява на внимание, която Бленкинтроуп получи от спътниците си.

Младият Дъкби, когото той не одобряваше особено, бързо монополизира слушателския интерес, описвайки една домашна трагедия.

— Снощи някакъв дяволски огромен плъх ми е задигнал четири млади гълъба. Ох, ама трябва да е бил същинско чудовище, личи си по дупката, която е направил, за да нахълта в гълъбарника.

Сред плъховете, които безчинстваха из тия места, като че нямаше нито един с умерени размери, всичките бяха от грамадни по-грамадни.

— Лош късмет наистина — продължи Дъкби, виждайки, че вече е спечелил вниманието и уважението на компанията, — да ти вдигнат четири гълъбчета ей така наведнъж. Трудно ще намериш нещо, което да може да се сравни с такава неприятност.

— На мен пък ми задигнаха шест кокошки от общо седем, една змия ги убила вчера следобед — изтърси Бленкинтроуп с глас, който сякаш не беше негов.

— Змия ли? — ахнаха всички в хор.

— Най-напред ги хипнотизирала една подир друга със зловещите си лъскави очи, после ги клъвнала, както били безпомощни. Една моя съседка, която в момента е болна на легло, видяла всичко от прозореца на спалнята си, но изобщо не била в състояние да повика помощ. От нея научих как е станала цялата работа.

— И таз добра! Нечувано! — разнесе се отново хорът, този път с вариации.

— Сега идва най-интересната част, за седмата кокошка, която оцеляла — поде Бленкинтроуп, палейки цигара с бавен жест. Първоначалното му смущение се бе изпарило и той взе да осъзнава колко лесeн и безопасен изглежда кривият път, щом веднъж се престрашиш да стъпиш на него. — Шестте клъвнати птици бяха от породата минорка, а седмата е удан, нали ги знаете, онези, дето имат цяло перде от пера над очите. Поради перата тя почти не видяла змията и, естествено, не била хипнотизирана като останалите. Смътно успяла да различи нещо, което се гърчело и извивало в пръстта, хвърлила се отгоре му и го накълвала до смърт.

— Гледай ти! Какво нещо! — възкликна хорът.

През следващите няколко дни Бленкинтроуп установи колко малко страда човек от липса на самоуважение, след като веднъж спечели признанието на околния свят. Неговата история се появи най- напред в един от вестниците за птицевъдство, а оттам я поместиха и в някакъв всекидневен новинарски бюлетин като любопитна и занимателна случка. Една дама от Северна Шотландия изпрати до вестника писмо, в което разказваше как станала свидетел на подобен епизод, разиграл се между сибирска белка и сляпа яребица. Лъжата не изглежда тъй осъдителна, ако бъде повторена многократно.

Известно време човекът, стъкмил историята за Седмата кокошка, се радваше пълноценно на променения си статут на важна личност, имала дял в странните събития на своето време. После отново бе изтласкан на заден план в студеното сиво еднообразие поради внезапното въздигане на Смит-Падън, един от всекидневните му спътници; последният отведнъж стана център на внимание, когато дъщеричката му бе блъсната и леко наранена от автомобил, принадлежащ на известна актриса, участничка в музикални комедии. Самата актриса не била в колата по време на злополуката, но затова пък ликът є се виждаше на безброй фотографии, появили се в илюстрованите вестници на Зото Добрийн. Там бе описано как тя разпитвала за здравето на Мейзи, дъщеря на г-н Едмънд Смит-Падън. Погълнати от това ново премеждие, спътниците на Бленкинтроуп проявиха почти обидно безразличие, когато той се опита да им разясни какво устройство използва, за да държи усойниците и керкенезите по-далеч от курника си.

Горуърт, с когото тайно сподели болката си от провала, му даде същия съвет като преди.

— Съчини някаква история.

— Да, но каква?

Този мигновен утвърдителен отговор, съчетан с въпрос, показваше, че в етическите възгледи на Бленкинтроуп са настъпили значителни промени.

Няколко дни по-късно той разкри един епизод от семейната си история пред обичайната компания в купето на влака.