или пък, обратно, не ще настъпи чак след няколко часа. Всички обаче се съгласили единодушно, че това било далеч по-добре, отколкото да те хвърлят в зловонната бърлога на мечките, където тези всеядни зверове бавничко да те смажат и разкъсат.
Само че по една случайност пазителят на царските кошери също клонял към християнството, а в добавка подобно на повечето царедворци бил силно привързан към Веспалий. В навечерието на екзекуцията той се заел да отстрани жилата на царските пчели. Това се оказало дълга и деликатна операция, но пазителят бил вещ пчелар и работейки усърдно почти до зори, успял да обезоръжи кажи-речи всички обитатели на кошерите.
— Не знаех, че е възможно да се махне жилото на жива пчела — каза баронесата недоверчиво.
— Всяка професия си има своите тайни — отвърна Кловис, — в противен случай нямаше да е професия. И тъй, настъпил часът за екзекуцията. Царят и царедворците заели местата си, а онези поданици, които желаели да видят необикновеното зрелище, също успели да се настанят наоколо. За щастие дворът, където се намирали кошерите, имал значителни размери и над него се издигали терасите, ограждащи царските градини. С повечко натискане и с помощта на няколко новоиздигнати платформи се намерило достатъчно място за всички. Сетне изнесли Веспалий на откритото пространство пред кошерите. Той бил поизчервен и леко смутен, но явно никак не му било неприятно, че е станал център на подобно внимание.
— Изглежда, че е приличал на теб не само по външност — рече баронесата.
— Не ме прекъсвай в такъв ключов момент — каза Кловис. — Та значи Веспалий бил нагласен внимателно над кошерите в точно определено положение. Тъмничарите едва успели да се оттеглят на безопасно разстояние, когато с мощен и добре прицелен ритник князът съборил и трите кошера един връз друг. В следващата секунда пчелите го покрили плътно от глава до пети. Всяко отделно насекомо съзнавало унизителния факт, че в мига на тази върховна катастрофа е напълно неспособно да жили, но все пак смятало за свой дълг поне да се преструва. Веспалий пищял и се гърчел от смях, защото направо умирал от гъдел, а сегиз-тогиз ритал разярено и ругаел, когато някоя от малкото пчели, избягнали обезоръжаването, успявала да му покаже на дело негодуванието си. Зрителите обаче забелязали с почуда, че той не дава никакви признаци за настъпваща агония, а когато изтощените пчели започнали да отлитат на рояци, плътта му се разкрила пред погледите пак тъй бяла и гладка, както и преди изтезанието, блестяща от златистия прашец, поръсен по нея от безчет пчелни крачка, и само с няколко червени точици там, където малкото оцелели жила били оставили своя белег. За всички било очевидно, че е станало чудо, и сред изумената тълпа се надигнал висок ликуващ шепот. Царят наредил да свалят Веспалий и да го затворят в очакване на по-нататъшни заповеди. Сетне безмълвно се отправил към обедната си трапеза, където се постарал да яде и пие тъй охотно, сякаш нищо особено не се било случило. Щом приключил с обяда, пратил да повикат царския библиотекар.
„Какво означава този провал?“ — попитал владетелят.
„Ваше величество — подел неговият служител, — или пчелите са криви…“
„Нищо им няма на моите пчели — възразил надменно царят, — това са най-добрите пчели, които човек може да намери.“
„Или пък — продължил библиотекарят — княз Веспалий е прав, и то неоспоримо.“
„Ако Веспалий е прав, излиза, че аз греша“ — възкликнал царят.
Библиотекарят замълчал за миг. Известно е, че прибързаната реч е донесла беда на мнозина, ала мълчанието в такъв неудачно избран момент едва не погубило злочестия царедворец.
Забравяйки задръжките, подобаващи на достолепния му сан, както и златното правило за запазване на душевен и телесен покой след обилно хранене, владетелят се нахвърлил върху пазителя на царските книги и го цапардосал по главата — многократно и без да подбира — с шахматна дъска от слонова кост, оловна гарафа за вино и месингов свещник. После го забухал разярено в една желязна поставка за факли и три пъти обиколил с него залата за угощения, блъскайки го пред себе си с бързи енергични ритници. Накрая го извлякъл за косата по един дълъг коридор и го изхвърлил на двора през прозореца.
— Сериозно ли пострадал? — попита баронесата.
— Да, болката значително надвишавала изненадата — рече Кловис. — Царят и бездруго бил печално известен със сприхавия си нрав. Както и да е, за пръв път му се случвало така да се развихри подир твърде обилен обяд. Библиотекарят угасвал в течение на много дни — впрочем не е изключено в крайна сметка да е успял да оцелее. Крикрос обаче се споминал още същата вечер. Веспалий още не бил доизчистил пчелния прашец от тялото си, когато една запъхтяна делегация дошла да го миропомаже за владетел. Благодарение на чудото, видяно от толкова свидетели, а и поради християнската принадлежност на новия цар никак не било странно, че възникнал всеобщ и бурен наплив към новата религия. Един набързо ръкоположен епископ едва смогвал да кръщава желаещите в също тъй набързо импровизираната катедрала „Свети Одило“. А юношата, който замалко не се превърнал в мъченик, бил превърнат от народното въображение в царствен юноша светец, чиято слава започнала да привлича цели тълпи от любопитни и набожни поклонници към столицата. Зает да организира игрите и атлетичните състезания, ознаменуващи началото на царуването му, Веспалий не успявал да обърне внимание на религиозния плам, който се разгарял около неговата особа. Узнал за това положение на нещата едва когато придворният шамбелан (отскорошно и извънредно ревностно попълнение на християнската общност) предоставил на царското му одобрение проект за обредното изсичане на идолопоклонническата змийска дъбрава.
„Негово величество навярно ще благоволи да отсече първото дърво с нарочно осветена за целта секира“ — казал раболепният сановник.
„Най-напред ще отсека твоята глава, и то с първата секира, която ми попадне пред очите — възкликнал възмутено Веспалий. — Да не мислиш, че ще започна царуването си с такава смъртна обида към свещените змии? Това със сигурност ще ми навлече беди и нещастия.“
„Но, ваше величество, къде отидоха християнските ви принципи?“ — ахнал смаяният шамбелан.
„Никога не съм имал такива — отвърнал Веспалий, — преструвах се, че съм покръстен, само за да дразня Крикрос. Той изпадаше в такава ярост, че беше много забавно да го гледаш. А освен това здравата се забавлявах, когато ме биеха, гълчаха и затваряха в тъмница ей тъй, без причина. Но да се превърна в християнин насериозно, както правите вие — не, и през ум не ми минава подобно нещо. Свещените и почитани змии винаги са ми помагали, когато съм им отправял молитви за успех в надбягванията, борбата и лова, и само благодарение на тяхното забележително застъпничество пчелите бяха безсилни да ме наранят с жилата си. От моя страна би било черна неблагодарност да отхвърля почитта към змиите още в зората на царуването си. Мразя те, задето изобщо ми споменаваш за това.“
Шамбеланът отчаяно закършил ръце.
„Но, ваше величество — проплакал той, — народът ви тачи като светец, цели тълпи от благородници са се втурнали да се кръщават, а съседните християнски владетели ви изпращат братските си приветствия по специални пратеници. Носи се мълва, че ще е добре да ви направят светец покровител на кошерите, а един особен меден оттенък на жълтия цвят бе кръстен в императорския двор веспалийско златно. Не можете току-тъй да загърбите всичко това.“
„Нямам нищо против да ме тачат, славят и приветстват — отвърнал Веспалий, — даже не бих се възпротивил да ме канонизират за светец в умерени граници, стига да не очакват наистина да бъда такъв. Искам обаче да проумееш ясно и веднъж завинаги, че
В начина, по който произнесъл последните думи, се очертавали неназовани мечи бърлоги, а в тъмните му като черници очи искрял опасен блясък.
„Нов владетел — помислил си шамбеланът, — ала с все същия нрав.“
В крайна сметка бил постигнат компромис между двете религии — заради добруването на държавата. През определено време царят се явявал в образа на свети Веспалий пред поданиците си, събрани в националната катедрала, а езическата дъбрава постепенно била окастрена и изсечена. Затова пък свещените и високоуважавани змии били преместени в един таен гъсталак в царските градини, където Веспалий Езичника и някои членове на семейството му скромно и благоговейно благоговеели пред тях. Навярно по тази причина юношата цар се радвал на успех в спортовете и лова до края на земните си дни и пак по тази причина никога не бил канонизиран официално въпреки всенародната почит към неговата святост.
— Дъждът спря — каза баронесата.
