Музиката на хълма

Всичко това, разбира се, бяха глупости, но тук, в Йесни, сред неизбродните лесове от глупостите можеха да се излюпят неприятности.

— Мортимър — каза внезапно Силвия, — мисля, че трябва да заминем за града колкото може по- скоро.

Нейната победа се оказа не така пълна, както й се бе струвала — беше я увлякла в места, които вече гореше от нетърпение да напусне.

— Не мисля, че някога ще се върнеш в града — каза Мортимър. Той сякаш парафразираше предсказанието, направено от майка му за самия него.

На другия ден следобед Силвия забеляза с недоволство и дори нещо като презрение към себе си, че при разходката си по инстинкт е насочила крачки далеч от горите и овощните градини. Колкото до животните с рога, предупреждението на Мортимър едва ли бе нужно, защото тя винаги се бе пазила от тях: говедата открай време й се бяха стрували в най-добрия случай съмнително неутрални, а въображението й сменяше пола дори на най-виместите крави и ги превръщаше в бикове, готови всеки миг да пощръклеят. Овена, който пасеше на тясната ливадка оттатък овощните градини, Силвия вече бе преценила — след пространни и предпазливи проверки — като кротък по нрав; днес обаче реши да не поставя на изпитание кротостта му, защото животното, обикновено мирно, този ден изглеждаше странно възбудено и сновеше безспир от единия до другия ъгъл на оградената ливадка. Тиха насечена мелодия, напомняща свирня на тръстикова флейта, идваше от близкия гъсталак и, изглежда, имаше някаква тънка връзка между неспокойните обиколки на овена зад оградата и дивата музика от гората. Силвия пое нагоре и заизкачва обраслите в пирен склонове, които преминаваха в плавно заоблящи се хребети високо над Йесни. Звуците на тръстиковата флейта не се чуваха вече, но през гористите долчинки в краката й вятърът довея друга музика: напористия лай на хрътки, хукнали по петите на дивеч. Йесни бе точно в покрайнините на графствата Девън и Съмърсет с прочутите им ловни полета и понякога преследваните елени идваха насам. В същия момент Силвия видя и кафеникаво тяло, което преодоляваше хълм след хълм, скривайки се на интервали от погледа, докато пресичаше долчинките. Зад него не заглъхваше свирепият хор на глутницата и младата жена усети как в нея се надига развълнуваното съчувствие, което човек изпитва към всяко преследвано същество, от чието залавяне не е пряко заинтересован. Най-сетне еленът — угоен септемврийски елен с прекрасни рога — преодоля и последната линия от нискорасли дъбове и папрат и спря задъхан на откритата поляна. Очевидно щеше да продължи надолу към тъмнеещото дефиле, за да се добере през него до най-любимото убежище на елените — морето; за изненада на Силвия обаче животното обърна глава нагоре, към склона, и през пирена пое тежко, ала решително по билото. „Това ще бъде ужасно — помисли си тя, — кучетата ще го разкъсат пред очите ми.“ Но лаят на глутницата сякаш за момент бе заглъхнал, а на негово място се чу отново откъслечната свирня на флейта, която екваше ту отсам, ту оттам, като че подтикваше капналия елен да прояви последно усилие. Силвия стоеше доста встрани от пътя му, полускрита сред гъсти боровинкови храсти, и наблюдаваше как еленът продължава сковано, залитайки, да се изкачва по склона. Грубата козина по врата му изпъкваше необикновено светла в контраст с потъмнелите от пяна хълбоци. Изведнъж чудноватата мелодия проряза въздуха досами младата жена, все едно идваше от гъсталака в краката й, и в същия миг огромното животно зави и се насочи право към нея. На мига нейната жалост към него отстъпи място на ужас за собствената й кожа. Силвия понечи да побегне, но гъстите пиренови стъбла се подиграваха с усилията й и тя панически погледна надолу, надявайки се да види как ловджийските кучета приближават. Острите върхове на еленовите рога бяха на няколко метра от нея. Вцепенена от ужас, тя си припомни предупреждението на Мортимър да се пази от рогатите животни в стопанството. Тогава изведнъж с трепетна радост видя, че не е сама: на няколко крачки встрани от нея стоеше фигура на човек, нагазил до колене сред храстите.

— Прогонете го! — изпищя Силвия, ала фигурата не помръдна.

Еленът се прицелваше с рога право в гърдите й, в ноздрите й нахлу противна, остра животинска миризма, очите й се изпълниха с ужас. Но това не бе ужасът на настъпващата смърт, а ужас от друго: последното, което чуха ушите й, беше екотът на звънлив двусмислен момчешки смях.

,

Информация за текста

© Мина Цанева, превод от английски

Saki

The music on the hill,

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/93]

Последна редакция: 2006-08-11 11:48:30