навярно беше.
Уебстър посегна да позвъни, но се спря. Защо да кара Дженкинс да приготвя багажа му? Сам щеше да го направи… трябваше да върши нещо, докато пристигнеше корабът.
От най-горния рафт в гардероба Уебстър смъкна някакъв сак и забеляза, че е прашен. Той духна срещу него, но прахът си остана. Беше обръщал чантата твърде дълго.
Докато приготвяше багажа си, стаята го гълчеше тихо, говореше му на онзи беззвучен език, чрез който неодушевените, но познати предмети общуваха с човека.
— Не си отивай! — уговаряше го тя. — Не можеш да ме оставиш така!
И Уебстър започна да й отвръща като ту я молеше, ту обясняваше.
— Трябва да замина! Нима не разбираш? Той ми е приятел… стар приятел. Ще се върна.
След като приготви багажа си, Уебстър се върна в кабинета и се свлече върху стола.
Трябваше да отиде и все пак не можеше. Ала щом дойдеше корабът и когато дойдеше времето, той знаеше, че щеше да излезе от къщата и да се отправи към чакащия кораб.
Каляваше волята си, за да може да приеме тази мисъл, опитваше се да се настрои да бъде твърд и делови, мъчеше се да изключи всичко, освен мисълта, че заминава.
Предметите в стаята се натрапваха на съзнанието му така, сякаш бяха част от някакъв заговор, който целеше да го задържи тук. Сега на Уебстър му се струваше, че ги вижда за първи път. Стари, познати неща, които внезапно ставаха съвсем нови: хронометърът, показващ земното и марсианско време, дните от месеца, фазите на луната, снимката на покойната му съпруга върху бюрото, наградата, която бе получил в подготвителното училище, рекламният афиш в рамка, който бе купил по време на пътуването си до Марс за десет долара.
Той ги обходи с поглед не много охотно отначало, а после жадно съхранявайки ги в паметта си — отделни елементи от една стая, която бе възприемал като завършено цяло през всичките тези години, без да разбира какво огромно количество предмети бяха нужни, за да я съградят.
Притъмняваше. Ранен пролетен здрач… здрач, който ухаеше на мъхест върбалак.
Корабът отдавна трябваше да е пристигнал. Уебстър се улови, че се ослушва за него, макар да не беше в състояние да го чуе. Кораб, задвижван от атомни мотори, беше безшумен, освен когато набираше скорост. Приземяваше се и излиташе плавно, лек като перце, без да издава звук.
Скоро щеше да е тук. Трябваше всеки миг да пристигне, иначе той никога нямаше да замине. Ако почакаше още малко, твърдата му решителност щеше да се срути като купчина прах под струите на дъжда. Още малко и Уебстър нямаше да смогва да противопоставя волята си срещу умолителните призиви на стаята, на огъня в камината, на шепота на земята, където пет поколения Уебстърови бяха живели и умрели.
Той затвори очи, опитвайки се да възпре студените тръпки, полазили тялото му. Казваше си, че не може току тъй да им се остави. Трябваше да издържи. Когато пристигнеше корабът, трябваше все пак да може да се изправи, да излезе навън и да отиде до малката площадка.
Някой почука на вратата.
— Влез! — извика Уебстър.
Беше Дженкинс. Отблясъците от огнището трепкаха върху металната му кожа.
— Викахте ли ме преди малко, сър?
Уебстър поклати отрицателно глава.
— Боях се да не сте ме викал — обясни Дженкинс — и да сте се чудил защо не идвам. Случи се нещо извънредно и необикновено, сър. Двама мъже пристигнаха с кораб и казаха, че ще пътувате с тях до Марс.
— Тук са значи — рече Уебстър. — Защо не ме повика?
Той с мъка се изправи.
— Не мислех, че трябва да ви безпокоя, сър — отвърна Дженкинс. — Беше толкова абсурдно! Най- накрая успях а ги накарам да разберат, че вие изобщо нямате причина да искате да ходите на Марс.
Уебстър окаменя. Смразяващ страх сграбчи сърцето му. Ръцете му затърсиха да се опрат на бюрото, той се свлече на стола и усети как стените на стаята го затварят като в капан, от който никога нямаше да се измъкне.
Информация за текста
© 1944 Клифърд Саймък
© Вилиана Данова, превод от английски
Clifford Simak
Huddling Place, 1944
Сканиране: Неизвестен
Редакция: BHorse, 2008
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4970]
Последна редакция: 2008-01-22 23:54:37
