означаваше това), беше също суетяща се машина, беше извънземно Розово, проснало се на светлосин под, беше безмозъчна субстанция, прекосяваща цяла вечност от крещящо време, която, когато я бяха уточнили математически, всъщност се оказа част от секундата.
Той изпълзя от кладенеца, тъмнината изчезна и се появи бледа светлина. Той лежеше по гръб, най- сетне беше у дома и изпита все същата стара благодарност, че за пореден път се е справил.
И най-сетне го осъзна.
Той беше Шепърд Блейн и беше изследовател, работещ за „Фишхуук“. Беше пътувал далеч в космоса, за да изследва непознати звезди. Беше прекосявал много светлинни години, понякога беше откривал неща с определено значение, а понякога не. Но този път беше открил едно нещо и беше донесъл част от него у дома.
Потърси го и го откри в един от ъглите на съзнанието си. Опита се да го успокои, макар да знаеше, че то вероятно се страхува най-вече от него самия. Сигурно е ужасно, помисли си той, да бъдеш затворен в някакъв извънземен разсъдък. А от друга страна, не беше кой знае колко успокояващо и за самия него да държи подобно нещо в мозъка си.
Лежеше тихо, където и да се намираше в момента, и се опитваше да се концентрира. Беше заминал преди около тридесет часа — не той самият, разбира се, тъй като тялото му бе останало тук — но разсъдъкът му бе заминал, а с него и малката суетяща се машина, към онази непозната планета, обикаляща непознато слънце.
Планетата не беше по-различна от много други планети — просто виеща пустош. Повечето планети се оказваха точно такива, когато се спуснеше над тях. Този път пустошта се бе оказала пясъчна, макар че можеше да е и джунгла, или пък ледено поле, или гола повърхност, покрита единствено от праисторически камъни.
Той беше обикалял по пясъка почти тридесет часа и там нямаше нищо. Тогава внезапно беше попаднал в огромна синя стая, в която се бе проснало Розовото, а когато се бе върнал у дома, Розовото (или някаква негова сянка) бе дошло с него.
То изпълзя от мястото, където се беше скрило, и той отново го почувства — разбирането, усета и познанието. Кръвта му сякаш се вледени и той усети сладникавия мирис и лекото чувство на извънземност. Почувства желание да изкрещи от ужас, но не изкрещя. Просто лежеше неподвижно на мястото си. Розовото се втурна обратно в убежището си и се сви там.
Блейн отвори очи и видя как капакът над него се отвори, а светлината, която идваше от една полупокрита крушка, го прониза.
Огледа тялото си и установи, че всичко си е на мястото. Нямаше и причина да не е така, тъй като то си беше лежало тук през всичките тридесет часа.
Той помръдна и се надигна, за да седне. Наоколо, плуващи в светлината, към него бяха вперени лица.
— Трудничко, а? — попита едно лице.
— Всичките са труднички — отвърна Блейн. Измъкна се от подобния на ковчег апарат и потръпна от внезапния студ.
— Ето ризата ви, сър — каза едно женско лице, като му подаде бяла риза.
Задържа я, докато той се вмъкваше в нея.
После тя му подаде чаша, той отпи и разбра, че е пълна с мляко. Трябваше да се досети. Когато някой се върнеше, веднага му даваха мляко. Може би в него слагаха и нещо друго? Никога не бе помислял да попита. Това беше просто още едно от онези дребни нещица, с които „Фишхуук“ озадачаваше както него, така и другите като него. За век или малко повече съществуване „Фишхуук“ бе изградила цяла серия от досадни традиции, като всяка от тях беше нелепа по свой начин.
Това беше завръщането. Той изпита познато усещане, докато отпиваше от чашата си с мляко. Беше в голямата зала за управление, в която бяха редиците космически апарати. Някои от тях бяха отворени, а другите — затворени. Той знаеше, че в затворените лежат телата на други като него, чиито разсъдъци пътуваха далеч из космоса.
— Колко е часът? — попита той.
— Девет вечерта — отвърна мъж, който държеше бележник в ръката си.
Извънземното нещо отново пропълзя в съзнанието му и думите отново се чуха:
И сега, погледнато откъм човешката логика, това звучеше по-ненормално отвсякога. Вероятно някакъв начин за поздравяване. Нещо като ръкостискане. Здрависване на разсъдъци. Като се замислеше, беше доста по-осезаемо от здрависването с ръце.
Момичето се приближи и го докосна по ръката.
— Изпийте си млякото — каза то.
Ако това беше здрависване между разсъдъци, тогава то беше доста продължително, тъй като другият разсъдък бе останал в него. Той можеше да го почувства и в момента — подло извънземно, което се таеше някъде в подсъзнанието му.
— С машината всичко е наред, нали? — попита той.
Мъжът с бележника кимна.
— Няма никакви проблеми. Изпратихме касетите долу.
Половин час, спокойно си помисли Блейн и дори сам се учуди как може да е толкова спокоен. Разполагаше само с половин час, защото толкова беше времето, необходимо за анализиране на касетите. Знаеше, че изследователските касети биват анализирани веднага щом пристигнат.
Всичко щеше да е там. Всички данни щяха да излязат наяве и да разкрият историята. Нямаше да има съмнения за това какво се е случило. И преди да ги бяха анализирали докрай, той трябваше да изчезне от обсега им.
Огледа стаята и за пореден път почувства удовлетворението, възбудата и гордостта, които бе почувствал още преди години, когато за пръв път бе докаран на това място. Тук беше пулсът на „Фишхуук“. Тук бе концентриран стремежът, потапянето в далечни светове.
Щеше да е трудно да го напусне и той го знаеше. Щеше да е трудно да му обърне гръб, защото голяма част от самия него принадлежеше на това място.
Но нямаше съмнение — просто трябваше да се махне.
Той допи млякото си и подаде чашата на чакащото момиче. После се обърна към вратата.
— Момент — обади се мъжът, който държеше бележника. — Забравихте да се подпишете, сър.
Блейн недоволно пое молива и подписа. Беше голяма глупост, но се беше превърнало в навик. Подписваш при влизане, подписваш при излизане и държиш устата си здраво затворена, а всички от „Фишхуук“ се държат така, сякаш ако изпуснеш и най-малката дреболия, всичко това ще се разпадне.
Подаде бележника обратно.
— Извинете ме, мистър Блейн, но пропуснахте да отбележите кога ще се върнете за оценките.
— Утре сутринта в девет — кратко отвърна Блейн.
Можеха да правят каквото си искат, защото той нямаше да се върне. Бяха му останали тридесет минути — вече по-малко от тридесет — и всяка от тях му беше ценна.
С всяка изминала секунда споменът от онази нощ преди три години ставаше все по-ясен. Можеше да си спомни ако не самите думи, то поне тона, с който бяха изречени. Когато Годфри Стоун се беше обадил в онази нощ, дишането му беше учестено, сякаш бе тичал, а в думите му се долавяше паника.
— Лека нощ на всички — каза Блейн.
Излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Беше пусто. Вратите от двете страни на коридора бяха затворени, макар зад някои от тях да светеше. Коридорът беше празен и наоколо бе тихо. Но дори в тази тишина и пустота се усещаше жизненост, като че ли всички от „Фишхуук“ бяха останали на смяна. Като че ли целият гигантски комплекс никога не спеше — всички лаборатории и експериментални станции, всички работилници и зали, всички просторни библиотеки и складове, както и всичко останало, никога не затваряха очи.
Той спря за момент и се замисли. Всичко беше много просто. Щеше да излезе оттук, без нищо да го
