Той не каза нищо. Отдавна бе престанал да й говори, усещайки, че движението на устните му, издаващи звуци, които тя не можеше да чуе, би могло да я притесни.
Вместо това протегна ръка и положи широката си длан върху бузата й. Задържа я там за миг, като израз на своята добронамереност и обич. След това се изправи и остана така, загледан в нея. За миг погледите им се срещнаха, после и двамата извърнаха очи.
Той прескочи малкото поточе, което се стичаше от изворчето, и пое по пътеката край гората, мина през нивата и се отправи към требена на хълма. По средата на склона се обърна и видя, че тя продължава да го гледа. Вдигна ръка, за да й махне за сбогом, в отговор тя също му махна.
Бяха минали, припомни си той, повече от дванайсет години, откакто я срещна за пръв път — едно малко, волно като самодива създание на десетина години, едно истинско диваче, лудуващо из горите. Мина доста време, докато се сприятелят, въпреки че я срещаше често, тъй като тя се разхождаше из хълмовете и долината свободно като в собствения си двор.
През всичките тези години я бе наблюдавал как расте и благодарение на честите им срещи по време на всекидневните му обиколки между двамата се бе установило разбирателство — разбирателство между две самотни и отхвърлени от обществото същества. Но то се основаваше и на нещо друго — на факта, че всеки един от двамата живееше в свой собствен свят и това им позволяваше да виждат неща, които останалите рядко забелязваха. Не че някой от двамата бе споменавал — или дори намеквал — пред другия за тези собствени светове, но фактът на тяхното съществуване беше там, в тяхното съзнание и представляваше твърдата основа, върху която се градеше приятелството им.
Спомни си деня, когато я бе зърнал на мястото, където растяха розовите венерини чехълчета. Беше клекнала и им се радваше, без да ги къса. Беше се спрял до нея, доволен, че не бе посегнала да ги къса. Бе почувствал, че при вида на тази красота двамата с нея бяха открили щастие, по-възвишено от самото притежание.
Стигна до билото на хълма и сви по обраслата с трева пътека, която водеше надолу към пощенската му кутия.
А там горе очите не бяха го излъгали, каза си той, независимо от това, какво му се бе привидяло после. Крилото бе прекършено и смачкано, и бе загубило цвета си, защото по него нямаше прашец. Отначало пеперудата беше със счупено крило, а после бе оздравяла и отлетяла.
8.
Уинслоу Грант беше точен. Когато стигна до пощенската кутия, Инок видя праха, който старата му таратайка вдигаше по пътя. Тази година беше суха, каза си той, като спря до кутията. Дъждовете бяха малко и посевите пострадаха. Макар че, откровено казано, по тези места вече малко се сееше. Едно време по целия път, почти опрени една до друга, се редяха малки, преуспяващи ферми с червени плевници и бели къщи. Но сега повечето от фермите бяха изоставени и къщите и плевниците не бяха червени или бели, а сиви, боята беше паднала от изложената на стихиите дървения, покриви те бяха хлътнали, хората ги нямаше.
След няколко минути Уинслоу щеше да е тук и Инок остана да го чака. Пощаджията можеше да спре при кутията на Фишър малко преди завоя, въпреки че по правило Фишър получаваха малко писма, най-често само рекламни брошури и листовки, изпращани до всички собственици на пощенски кутии в селските райони. Не че Фишър проявяваха някакъв интерес — понякога дни наред никой не минаваше да прибере пощата. И ако не беше Луси, сигурно така и щеше да си стои, защото най-често тя идваше да я прибере.
Без съмнение, каза си Инок, Фишърови бяха наистина некадърно и мързеливо племе. Къщата им и всички стопански сгради всеки момент можеха да се срутят върху главите им. Сееха малко царевица на едно парче земя, което реката редовно заливаше, щом придойдеше. Косяха малко трева от една ливада в ниското и гледаха два дръгливи коня, половин дузина мършави крави и десетина-дванайсет кокошки. Имаха една стара очукана кола и нелегален казан, скрит някъде край реката. Занимаваха се с лов и риболов, залагаха капани. С една дума, отрепки. Иначе не бяха лоши съседи. Живееха си живота и не безпокояха останалите, само дето сегиз-тогиз тръгваха на обиколка из околностите, цялото семейство без изключение и раздаваха памфлети и друга религиозна литература на някаква почти неизвестна фундаменталистка секта, към която мама Фишър се бе присъединила преди няколко години по време на една тяхна голяма среща в Милвил.
Уинслоу не спря при кутията на Фишърови, взе стремглаво завоя и се появи сред облак прах. Натисна рязко спирачките, спря и изключи задъхания двигател.
— Нека се поохлади малко — каза той.
Двигателят запука, щом почна да изстива.
— Днес се движиш по разписание — отбеляза Инок.
— Много хора нямаха поща — поясни Уинслоу. — Минах, без да спирам, край техните кутии.
Той бръкна в пощенската чанта, оставена на седалката до него, и извали един привързан с канап пакет за Инок — няколко всекидневника и две списания.
— Много нещо получаваш — констатира Уинслоу, — но почти никога писма.
— Не остана никой — каза Ипок, — който да ми пише.
— Но — възрази Уинслоу — този път имаш и писмо.
Видимо изненадан, Инок се вгледа и видя, че измежду списанията се подава крайчецът на един плик.
— Лично писмо — додаде Уинслоу, почти примлясквайки с уста. — Не от онези рекламните. Нито пък служебно.
Инок мушна пакета под митница, до приклада на пушката.
— Надали е нещо интересно — каза той.
— Кой знае? — усмихна се Уинслоу и в очите му заиграха игриви пламъчета.
Извади лула с кесийка тютюн и бавно я напълни. Двигателят продължаваше да пращи и да пука. Слънцето сипеше жар от безоблачното небе. Цялата растителност край пътя беше покрита с прах и изпускаше остра миризма.
— Чух, че онзи, дето рови женшен, пак се е върнал — подхвърли Уинслоу уж между другото, но не успя да прикрие заговорническия си тон. — Нямаше го три-четири дена.
— Сигурно е отишъл да си продаде стоката.
— Ако питаш мен — каза пощаджията, — въобще не търси шен. Друго търси той.
— Доста отдавна го прави — съгласи се Инок.
— Първо на първо — продължи Уинслоу, — няма пазар за него, но дори и да имаше, женшенът е кът. Преди години добре вървеше — китайците май лекарство правеха от него. Но сега нямаме търговия с Китай. Помня, като малък ходехме за шен. Дори тогава трудно се намираше. Но човек все откриваше по малко.
Облегна се назад на седалката, смуквайки спокойно от лулата.
— Изобщо странен човек — додаде той.
— Никога не съм го виждал — каза Инок.
— Броди тайно из гората — продължи Уинслоу. — Събира разни треви. Мина ми през ум, че може да е някой магьосник. Събира разни работи за магиите си. Сума време прекарва в приказки с ония Фишърови, а и в пиенето им помага. В наше време много-много не се говори за тия работи, но аз вярвам в магии. Сума неща науката не може да обясни. Вземи момичето на Фишърови. Онуй, глухонямото. Маха брадавици с магия.
— И аз съм чувал — каза Инок.
И дори нещо повече, помисли си той. И пеперуди лекува.
Уинслоу се наведе напред:
— Щях да забравя. Има още нещо за теб.
Вдигна от пода един пакет, обвит в амбалажна хартия, подаде го на Инок и поясни:
— Не е колет. Това е нещо, което направих за теб.
— Тъй ли? — изненада се Инок. — Благодаря!
— Хайде — подкани го Уинслоу, — отвори го.
Инок се поколеба.
