— Съмнявам се, отче — отговори капитанът. — Вълните са много бурни.
— И една дупка се е отворила — допълни морякът.
— Влиза ли вода?
— Като от ръкав.
В това време изплашени гласове се извисиха:
— Потъваме!
Наистина, носовата част на големия кораб, там, дето беше дупката, започна да потъва. Долната му част бе почти цялата напълнена с вода. А като че ли за да увеличи нещастието, вятърът задуха още по-силно и гигантските вълни се прехвърлиха върху палубата и пометоха всичко.
Тогава всеки беше зает със собственото си спасение. Моряци и пътници заедно наброяваха четиридесет души и всички еднакво желаеха само да избягнат смъртта.
Сред този ужасен хаос изведнъж се разнесе гласът на капитана:
— Да се спасява кой както може!
Всички се струпаха около лодките. Най-напред бе спусната голямата лодка. Капитанът, няколко офицери, моряци и пътници, всичко десет души, запълниха лодката, но една вълна ги подхвана и ги блъсна в кораба. От силния удар лодката се разпукна, отвори се и хората изпопадаха във водата. Известно време се чуваха отчаяните им викове и през мъглата се виждаше как се борят с вълните, след това всичко затихна. Силното течение на Свети Лаврентий погълна първите жертви.
Останалите на кораба ни най-малко не се изплашиха от това, което се бе случило с другарите им по съдба, и решиха да опитат всички възможни средства за спасение. Спуснаха и втората лодка, която бързо се отдалечи със своя товар.
На борда останаха тринадесет души, между които беше и отец Креспел. Опасността ставаше все по- голяма. Корабът потъвате все по-бързо. Още няколко минути и всичко щеше да се скрие под водата.
За щастие, имаше още една лодка, която бе извадена и спусната в морето.
— Бързо! — извика отец Креспел.
Мъжете грабнаха въжетата, хвърлиха няколко кутии консерви и два съда с вода, за да освободят място, и хванаха греблата. Водата заливаше вече мостика. През мъглата неясно се виждате как изчезва най- напред носът, а след това и кърмата на кораба. Големи вълни заляха всичко. Като че ли нищо не беше съществувало.
Глава II
ОДИСЕЯТА НА СПАСЕНИТЕ
Двете лодки плаваха в мъглата, без да знаят накъде отиват.
Тъмнината беше толкова гъста, че не позволяваше да се види от коя страна се намира островът, в който се бе разбил корабът. Кърмчията, който беше в числото на спасените, отправи лодката на изток, като се надяваше, че натам се намира островът, но силното течение и вятърът я отвлякоха на северозапад.
Положението на корабокрушенците ставаше все по-критично. Студът щипеше безпощадно, мъглата все повече се сгъстяваше. Вълните заливаха и двете лодки и мокреха нещастниците.
Смъртта се беше надвесила над тях.
Ако не намереха острова, нямаше да издържат дълго, защото лодките бяха наполовина пълни с вода.
Към два часа след полунощ от първата лодка се разнесе силен вик:
— Чувам как вълните се разбиват в някакъв бряг!
— Къде? — попита някой.
— Пред нас!
— Виждаш ли нещо?
— Абсолютно нищо!
— Карайте направо, но внимавайте за подводните скали!
— Мълчете!
Всички замълчаха и загребаха по-усърдно. Пред двете лодки, на едно разстояние от около двеста-триста крачки, се чуваше ясно как вълните се разбиват в нещо.
— Остров! — изтръгнаха се щастливи гласове.
Почти в същия миг вятърът разкъса мъглата и пред очите на корабокрушенците се появи един остров, целият покрит със сняг.
— Земя! Земя! — разнесе се радостният вик на моряците.
— Бързо и внимавай!
— Благодарим ти, Боже!
След малко двете лодки се приближиха до високи скали, покрити от дебел сняг.
Къде бяха? Дали на остров Антикости или край бреговете на Свети Лаврентий? Щяха ли да намерят помощ?… Не знаеха, но в момента това нямаше голямо значение: достатъчно беше, че усещат под краката си твърда почва.
Слязоха бързо, изтеглиха лодките и се събраха около тях, за да чакат изгрева на слънцето.
Всички бяха мокри до кости. Ръцете и краката ги боляха от студа, но никой не се оплакваше, защото се надяваха, че скоро ще дойде краят на мъките им.
Най-сетне мъглата започна да се вдига и първите слънчеви лъчи огряха нещастниците.
Станаха, за да разгледат мястото, където се намираха. Пред тях се простираше реката, която все още влачеше останки от кораба. Зад тях се издигаха хълмове, покрити със сняг.
— Къде сме? — запита отец Креспел кърмчията, който наблюдавате внимателно хълмовете.
— Няма съмнение, отче. Слезли сме на остров Антикости.
— Познавате ли го?
— Слизал съм няколко пъти.
— Какъв остров е?
— Голям е колкото френска провинция и студен като Лабрадор.
— Населен ли е?
— Съвсем пуст е, отче. През лятото тук идват рибари, но през зимата няма никой.
— Значи на този остров не ще намерим никаква помощ?
— Никаква, отче.
— Какво ще правим?
— Не знам.
— Трябва да се измъкнем от това положение. Не можем да прекараме зимата тук без никакъв подслон.
— Прибавете и без храна, защото провизиите ни са много оскъдни.
— Не може ли отнякъде да поискаме помощ?
— Зная, че в Минган, на бреговете на Лабрадор, има няколко френски колонизатори, но дотам има най-малко четиридесет левги по снега и дванадесет по вода.
— Чувал съм, че в залива Калори има колонизатори.
— Не, господине. С приближаването на зимата всички се прибират в Канада.
— Тогава какво ще правим?
— Ще трябва да си построим подслон, отче. И ще чакаме да мине някой кораб.
— Но ако корабите закъснеят? — настоя отец Креспел.
— Тогава ще се опитаме да стигнем до Минган.
— Елате да видим колко храна имаме. Страхувам се, че гладът скоро ще ни посети.
— И аз мисля така, отче.
Отидоха при лодките и ги разтовариха. Запасите им бяха общо около двеста килограма, по-голямата част от които беше солено месо, брашно, малко консервирани зеленчуци, кафе, но никакви сухари. В бързината бяха забравили да вземат някакво огнестрелно оръжие.
— Като ги разпределим, ще ни стигнат за един месец — каза кърмчията.
— На острова не расте ли нещо? — запита отец Креспел.
— Има гори, но те не дават плодове. Може би ще намерим някои житни растения, които се ядат от
