редуват без зора и полумрак. Но двете флоти веднага поставиха в действие своите прожектори, търсейки в тъмнината мизерната черупка, на която се намирахме.
Чу се гърмеж.
Това беше сигнал за бясна бомбардировка. Гранатите се сипеха като дъжд около кораба.
Невъзможното ставаше възможно. Прахото бързо проряза двата неприятелски огъня. Аз бях изумен. Безсмисленият опит успяваше сред новите победни викове на Тигрите.
Бяхме в открито море!
Някой ме хвана за рамото. Беше Мутри.
— Кампоамор умира — каза той. — Да идем да склопим очите му.
Слязохме в кабината. Португалецът ме погледна с неизразима тъга. Улови едната ми ръка… Няколко думи, леки като шепот, се отрониха от устните му.
— Ще стигна пръв при мис Ева.
Млъкна.
Отидохме на моста.
— Бедният Кампоамор! — промърмори Мутри. — Искаше да ти открие тайна, но ти не я разбра.
— Тайна?
— Да, сега ще можеш да я узнаеш.
Внезапно истината осени мисълта ми.
— Бе влюбен в мис Ева? — попитах аз.
Мутри кимна утвърдително.
— Той ли ти каза това?
— Да. Беше отчаян, обезумял и искаше да ти повери всичко, за да го накажеш.
— Да го накажа?
— Бедното момче! Смяташе се за виновен, макар че не бе открил тайната си и пред мис Ева.
— Бедният Кампоамор.
Спуснахме го в морето. Когато изчезна в бездните на океана, една въздишка стегна гърлото ми. Стори ми се, че заедно с него изчезна нещо от спомена за Ева.
Корабът напредваше, носен от попътния вятър. Приближихме се до мястото, посочено в съобщението на Сандокан. В тази част на морето трябваше да се намира прахото на Тремал Наик, славния лейтенант, с когото войната ни раздели.
Зазоряваше се. Аз и Мутри бяхме задрямали на моста. Стражата ни събуди:
— Пред нас има кораб.
Скочихме на крака и нагласихме бинокъла.
— Прахото на Тремал Наик! — извика Мутри.
Дигнахме сигналното знаме.
След малко Тремал Наик се качваше на нашия прахо. Отдавна не бяхме се виждали. Прегърнах го. Разказахме си накратко какво ни се беше случило. Когато му заговорих за мис Ева, индиецът потъна в дълбоко мълчание. После каза:
— Смъртта на това мило момиче е лоша прокоба за нас! Нека почива във вечен мир! — И добави: — Положението на Сандокан е много тежко… Гонят го от всички посоки, все по-нагоре и по-нагоре в планината… Войските му се лишават от храна и муниции. Ако не му помогнем, загубен е. Кръгът около него все повече и повече се стеснява. Англичаните и холандците скоро ще свършат с него… Какво да направим?
— Да му доставим храни — отговори Мутри.
— Но как да му ги занесем? — попита Тремал Наик.
— Да пробием още веднъж морската стража, да слезем на суша и да навлезем към планината, завързвайки ново сражение — предложих аз.
Тремал Наик одобри. Щяхме да действуваме задружно, в случай че бъде забелязан неприятелски кораб.
Той се върна на своя прахо.
Прекарахме няколко дни на борда. Двата прахо не се изпускаха от поглед. Най-после стражата извести за кораб. Беше английски. Влязох във връзка с Тремал Наик и се приготвихме за нападение.
Този път той заповяда да се прибират не само металите, но и храните. Разбира се, трябваше да победя напълно. Враговете търсеха хиляди начина да ни уморят от глад. Не беше ли справедливо да си доставяме храна за тяхна сметка?
Нападението на английския кораб успя лесно, както винаги. Не срещнахме никаква съпротива. Взехме металите и храните, но не оставихме екипажа и пътниците да гладуват, запазвайки им необходимото количество, докато стигнат най-близкото пристанище.
Натоварихме плячката на двата прахо и потеглихме към остров Момпрачем. Слязохме много предпазливо на мястото, което и Сандокан беше определил за среща, в случай че успее да слезе от планината и от там да навлезе в гората. Но как можехме да узнаем дали планът му е успял?
Попитах Тремал Наик:
— Сандокан — отговори той, — ако успее да проникне в гората, ще намери начин да ни съобщи за това. Ние трябва да чакаме тука, докато не дойде известие от него.
— И ако не дойде?
— Ако не дойде, това значи, че не е успял в намерението си и още е ограден в планината. В такъв случай остава да опитаме нещо трудно, дори отчаяно: да отидем с корабите на юг, да се помъчим да слезем, да пробием отново неприятелската линия и да изкачим планината.
За щастие не стана нужда да прибегнем до това решение, почти невъзможно да се изпълни. На следния ден стотина Тигри се появиха при залива, донасяйки вестта, че Сандокан беше проникнал в гората.
Водачът на стоте носеше също едно съобщение за Тремал Наик и мен, с което заповядваше да предадем храните на Тигрите, да оставим единия от корабите за някой си новоназначен капитан, а аз и Тремал Наик да тръгнем с другия, за да потърсим отново храна.
Изпълнихме заповедите на Сандокан. Дочакахме новия капитан, комуто поверихме един от корабите, давайки му за заместник храбрия Мутри.
Аз и Тремал Наик потеглихме с другия кораб към нови приключения.
За мене тръгването не беше никак весело. Споменът за Ева беше още пресен. И може би бях уморен от този скиталчески и опасен живот. Желанието ми да видя отново Италия и домашните се засилваше все повече и повече…
Глава XVII
КОРАБОКРУШЕНИЕТО
През моряшкия ми живот множество бури подложиха на опасност корабите, които управлявах, както и моето съществуване. Но искам да си припомня само една, защото от нея зависеше по-нататъшната ми съдба и защото бе извънредно страшна.
Прекосявах Малайския архипелаг с верния и смел Тремал Наик. Продължавахме мъчителния лов на храни за Сандокановите войски, които неприятелят чрез обсада целеше да измори от глад.
Оня ден морето беше развълнувано, а небето не предвещаваше нищо добро за нашето пътуване.
Чувствувах се неразположен. Но не физически, макар че зародишът на треската тлееше в мене. По- скоро беше душевно неразположение, чиято причина не разбирах добре. Бях верен защитник на кауза,
