— При мен — каза тъжно капитанът. — А после?
— После… После каза морякът и заплака. — След три месеца Мари напусна къщата ми. Какво е станало с нея — не знам. Казаха ми, че е умряла в Америка или в Австралия… Напуснах родното място и рибарските мрежи. Станах моряк като Джон и се мъчех да забравя очите, които ми омагьосаха сърцето.
Последва тежка въздишка. Хари сложи ръка на сърцето си, погледна втренчено капитана и попита:
— Кога умря Джон?
— Миналата година.
— Кажете ми датата.
— През нощта на 10 февруари.
— Снощи го чух да чука три пъти на вратата на каютата ми. След това се яви до леглото ми каза Хари. — Живи или мъртви — пак ще се видим — спомних си последните му думи. И устоя на думата си.
— Сънували сте! — каза капитанът.
— Сънувал?! — извика силно морякът. — Не, не бях затворил още очи. Току-що се бях сменил от пост. Дори не бях изпил чашката си ром.
Миналата година по това време пътувах с „Бостон“, американски кораб, който се движеше между Саванах и Белфаст. Бяхме сред Атлантическия океан, когато вечерта на 10 февруари — спомням си много добре това, защото за пръв път видях приятеля си Джон — чух да се чука три пъти на вратата на моята каюта, която се намираше в предната част на кораба. Вратата беше заключена. Като мислех, че ме викат на кувертата, попитах кой чука. Никой не отговори.
Легнах си. Още не бях затворил очи и вратата се отвори. Една сянка, излъчваща бледа светлина, се приближи до леглото ми. Беше приятелят ми Джон.
— Не му ли заговорихте?
— Не, защото изпитах такъв страх, че насмалко да припадна.
— След това не го ли видяхте?
— Не, но откак постъпих на служба на вашия кораб, всяка вечер чувам тежки стъпки, от които скърцат дъските. След това стъпките спират пред вратата ми.
— Аз също съм ги чувал — призна капитанът.
— Преди моето постъпване ли? — запита морякът с дълбока мъка.
— Да! А моряците разправят, че много пъти са забелязвали една сянка да се движи по кораба. Те вярват, че той е омагьосан. Особено когато вълните се разбиват в стените на брига, в хамбара се чува странен шум. Това е вярно, но аз си го обяснявам с особената конструкция на кораба.
— Възможно е — каза морякът. — Аз обаче ви заявявам, че това е духът на Джон, който ще ми се яви някоя вечер.
— Ще ме предупредите, нали?
— Обещавам.
— Не казвайте нищо на моите хора. И без това са много уплашени.
— Обещавам ви, че нищо не ще им съобщя.
Минаха няколко дни, без да се случи нищо особено на борда на „Естрела“, „Дяволския кораб“, както го наричаха моряците.
„Естрела“ превозваше вино за някои пристанища в Южна Америка. Премина екваториалната линия при благоприятен попътен вятър и се движеше с голяма скорост към бразилските брегове. Намираше се в областта, където миналата година в една бурна нощ бе хвърлен трупът на нещастния Джон.
Отдавна не бяха се чували тайнствените стъпки, които караха дъските да скърцат.
Една вечер обаче, когато навън духаше силен вятър и небето се беше заоблачило и предвещаваше буря, капитанът, който току-що си бе легнал, чу някой да хлопа на вратата на каютата му.
— Аз съм, Хари чу се сподавен глас.
Капитанът на „Естрела“ стана бързо, и отвори вратата. Очите на моряка бяха пълни с ужас.
— Видях го — каза с развълнуван глас той. — Ходеше …
Капитанът не беше суеверен човек, но остана потресен от думите. За да уталожи силната възбуда, той му наля чаша вино и каза с решителен глас: — Да вървим!
Морякът изпи на един дъх виното, хвана капитана за ръка и го отведе на мястото, където бе видял призрака. Под кувертата на брига цареше непрогледен мрак. Очите на Хари бяха като фенери. Той преведе капитана през купищата платна и въжета. Ръката му гореше като огнена. След няколко крачки Хари спря, подскочи внезапно и извика:
— Ето го!… Той е… виждам го добре… Гледайте, заканва ми се с ръка.
— Къде е? — запита капитанът, чиито очи се мъчеха да пробият непрогледната тъмнина.
— Там… гледайте го… минава стената на триборда… движи се насреща.
Вперил поглед, капитанът не забелязваше нищо.
— Сънуваш, Хари каза той. — Нищо не виждам.
— Казвам ви, че е там … и идва насреща ни! — извика морякът, като отстъпи ужасен.
— Успокой се, няма никой. Така ти се привижда. Ако имаше някой, щях да го забележа и аз.
Морякът не отговори. Продължаваше да отстъпва, без да изпуска ръката на капитана.
Внезапно той нададе силен вик:
— Удари ме в сърцето! Ах, Джон! … — и падна като мъртъв в ръцете на капитана.
На другия ден Хари лежеше в леглото и бълнуваше. Викаше, че Джон стои насреща му и го гледа втренчено с огнени очи. Това усили страха на моряците, които мислеха, че умрелият моряк наистина се е върнал на борда на „Естрела“.
По обед капитанът стана угрижен. В този момент корабът минаваше покрай мястото, където бе хвърлен трупът на нещастния Джон. Не посмя да каже никому това. Екипажът бе достатъчно сплашен и нямаше защо да засилва страха му.
Бълнуването на Хари продължи четири дни. На петия положението му се подобри и той напусна болничното легло. Но не беше предишният Хари. Изглеждаше остарял най-малко с десет години. За пет дни черните му като катран коси побеляха съвсем. С никого не говореше, дори с капитана, когото направо отбягваше. Стана по-мълчалив и угрижен. През деня често минаваше край стената на предната част на кораба с поглед, устремен в морето. Като че търсеше в дъното на Атлантическия океан тайнствено изчезналия скелет на приятеля си от детинство.
От ден на ден скръбта му се усилваше все повече и повече. Това безпокоеше капитана. Той неведнъж се опита да го заговори, но Хари само го изслушваше и мълчаливо отминаваше.
След петнадесет дни „Естрела“ хвърли котва в Рио де Жанейро, където трябваше да разтовари португалското вино.
Капитанът предложи на Хари да постъпи на лечение в някоя болница, но морякът решително отказа. Във всеки случай никой не смееше да се оплаче от него. Беше тъжен, мрачен, но работлив и нямаше причина да го накарат да напусне кораба.
След няколко дни „Естрела“ бе натоварена със захар и потегли за Европа. Състоянието на Хари не се промени, напротив, стана по-мълчалив. Нещо гнетеше душата му. От време на време погледът му ставаше безумен.
Тласкана от добър попътен вятър, „Естрела“ стигна на мястото, където бе загинал Джон. Вечерта моряците наново чуха, или така им се стори, тежки стъпки, от които дъските на кораба заскърцаха. Сигурно и Хари бе чул стъпките. Един час по-късно той застъпи на вахта и започна да се ослушва с особено внимание.
На третата нощ се разрази страшен ураган. Вълните беснееха застрашително, вятърът огъваше мачтите и въжетата и ги караше да пищят злокобно.
Хари бе на пост в предната част на „Естрела“. Към полунощ напусна поста си и се отправи бавно към мостчето. Вървеше като пиян и приказваше нещо несвързано. Доближи до капитана, който стоеше до кормилото, и грубо го запита:
— Тук ли хвърлихте трупа на Джон?
— Защо искате да знаете? — запита развълнуван капитанът.
— Отговорете ми, оля! — каза Хари.
— Да, на това място.
