— Тези хвъркати са много жадни и не пущат жертвата си, докато не се наситят.
— Откъде е влязъл този звяр?
— През комина — каза Джовани. — Няма откъде другаде.
— Ако индианецът дойде тази нощ, скъпо ще ми плати.
— Не се съмнявам в това, братко. Чух подозрителен шум. Помислих, че е леопард. А то било дивакът.
— Да легнем да почиваме, братко.
— Не. Ако останем тук, вампирът ще ни довърши.
— По-добре да убием индианеца и вампира му — предложи Джовани с решителен глас. — Тази нощ ще ги чакаме. Ако посмее да дойде, никога вече не ще се завърне в гората.
Отидоха да се измият на поточето. Чувствуваха се тъй безсилни, че бе невъзможно да работят на мината.
Решиха тоя ден да почиват. Джовани обиколи колибата. Търсеше да види индианеца или вампира. Но не откри никакви следи от тях. Намери само отпечатъци от боси крака. Сигурно бяха на дивака.
Щом мръкна, братята се затвориха наново в колибата и се престориха, че спят.
Бяха минали няколко часа. Джовани, както и миналата нощ, усети леки стъпки и шум от движещи се клони.
— Индианецът каза той.
— Дали не е някой нощен обитател на гората? — усъмни се Марко. — Тези гори са пълни със зверове.
Джовани се приближи до отвора, който служеше за прозорец, и погледна навън. Луната блестеше с цялото си великолепие и открояваше най-дребните предмети. Ако човек минеше през рядката гора, без друго щеше да бъде забелязан от златотърсачите.
Известно време Джовани не виждаше нищо. Дочу обаче слабо свирене от близката група палмови дървета. Миг по-късно забеляза красив леопард, над който летеше вампир. От време на време хвъркатото животно кацаше на гърба му.
— Дори и звярът е опитомен! — помисли Джовани. — Този индианец трябва да е дявол в човешки образ. Дръж пушката си готова за стрелба и се преструвай на заспал.
Братята легнаха на сухите листа и наостриха слух. Чу се леко приплясване на криле в комина, а след това една сянка се вмъкна в колибата.
Последваха два изстрела и вампирът падна мъртъв на земята.
— Ако сте го убили, ще накарам моя леопард да ви разкъсачу се глас отвън.
— Индианецът! — извикаха в един глас братята. Напълниха отново пушките и излязоха навън, решени да свършат с дивака. Но не намериха никого. Тогава захвърлиха тялото на гнусното хвъркато животно и се приготвиха да спят спокойно.
На сутринта братята се събудиха бодри и отпочинали. Убедени, че индианецът е напуснал мястото завинаги, те започнаха работа. Него ден събраха още половин килограм златен пясък.
Вечерта решиха да дежурят. И не сгрешиха, защото през нощта чуха на няколко пъти рева на леопарда.
Няколко нощи подред страшното животно обикаляше колибата. Веднъж дори се опита да строши вратата.
Братята загубиха съня си. На няколко пъти се опитваха да изненадат леопарда и индианеца, но напразно. Още при отварянето на вратата животното с един скок се намираше сред дърветата. Пъргав като него беше и индианецът.
Хитрият горски жител бе измислил тази нощна тревога, за да ги накара да напуснат мястото. И това много ги изтощи.
Един ден Джовани каза:
— Ще трябва да напуснем мината или веднъж завинаги да се отървем от досадника.
Да изоставят златния залеж, който всекидневно ги възнаграждаваше все повече и повече, не беше по вкуса и на двамата.
Съдбата ги цокровителствуваше и за няколко месеца те можеха да станат едни от най-богатите хора. По-добре беше да се справят с упорития си неприятел.
— Да устроим засада на леопарда — предложи Марко. — Сигурен съм, че индианецът не е опитомил всичките зверове на гората.
— Отлично предложение съгласи се Джовани.
— Но къде да поставим засадат?.?
— Извън колибата. Ще се скрием в клоните на някое дърво. Подходяща за целта е онази симараба. Да се крием там.
— Тази вечер ли, Джовани?
— Да.
Един час преди залез слънце те преустановиха работа. Навечеряха се набързо, след което обходиха рядката гора, за да видят дали индианецът не е дошъл наблизо.
Напълниха пушките си. С помощта на една лиана се покачиха на симарабата и се скриха всред гъстия шумак. Тук не можеше да ги забележи и най-опитното око.
След малко луната изгря и освети полянката. Из гората зазвучаха хиляди странни гласове. Писъци цепеха въздуха, като че ревяха сигналните тръби на стотици кораби. Жабешкият концерт също започна. Понякога долитаха кресливи дяволски викове. Това пък беше нощната разправия на червените маймуни.
Джовани и Марко, свикнали вече на този шум, не обръщаха никакво внимание на какафонията. Мисълта им беше насочена към леопарда.
Изминали бяха два часа. Джовани забеляза, че листата на храсталака се раздвижиха.
— Марко — пошушна той, — леопардът или индианецът идват.
— Готов съм да ги посрещна — също тихичко отговори Марко. — Ще им докажа, че не съм лош стрелец.
— Разчитам на точната ти стрелба. Чу ли листата да шумолят?
— Да, ей от тази страна. И сигурно оттам ще се покаже леопардът.
Затаили дъх, двамата стояха неподвижни. Само след миг тялото на страшното животно се показа. Беше по-малък от тигър, с жълта кожа, напръскана с черно.
Тези зверове, които в Америка са от породата на тигрите, са надарени с необикновена сила и кръвожадност. При все че не са едри, те са неустрашими и нападат смело ловците. Могат да повалят дори вол и с един удар на опашката си да строшат гръбнака му.
Леопардът, навярно дресиран от индианеца, тръгна предпазливо към колибата. Дългата опашка шибаше краката му. След като обиколи колибата, животното започна да бута стените.
Сигурно индианецът беше далеч. В желанието си да го дочакат, братята стояха неподвижно на местата си.
— Ще открием огън по-късно — реши Джовани. — Той ще се досети, че не сме в колибата и ще дойде да види какво става.
Звярът обикаля известно време около колибата, след което издаде силен рев. Като че беше някаква покана. Храстите наблизо се отвориха и в същия миг се показа индианецът.
Беше въоръжен с лък и кама, чието острие блестеше на лунната светлина.
Прекалено благоразумен като всички индианци, той започна да приближава внимателно към колибата. Ако станеше нужда, беше готов да се скрие веднага в гората. Сигурно разбра, че леопардът е неспокоен. Непочувствувал миризмата на човешко месо, звярът започна сърдито да ръмжи.
— Това проклето животно ще ни провали плана — каза полугласно Джовани. — Ако индианецът се досети, че не сме в колибата, ще заподозре нещо и ще се отдалечи. А тогава трудно ще го настигне куршум.
— Да почакаме, братко.
Като че индианецът и леопардът говореха помежду си. Човекът тупаше леко земята с крак, а животното му отговаряше с различни ревове.
