Тази нощ морето беше спокойно. Иначе те трудно биха стигнали далеч с това несигурно плавателно средство, което мъчно можеше да удържи на силните удари на вълните.
Отначало използуваха за прикритие подсъдните скали и се пазеха да не бъдат забелязани от наблюдателните постове на брега. После, като стигнаха южния връх на острова, навлязоха решително в морето и се насочиха към Френска Гвиана, която отстоеше на около 140 мили.
Едва се бяха отдалечили на 5 — 6 километра от брега, когато кръвта на Жан се смрази. Той бе забелязал как повърхността на водата започва да ври.
— Хари — каза той угрижено, — акулите ни следват.
— Забеляза ли ги? — запита обезпокоен брат му.
— Зад нас са, следват ни.
— Много ли са?
— Не знам.
Хари спря да гребе и се изправи предпазливо на крака, за да не обърне лодката.
Веднага разбра, че Жан не се лъжеше. На 15 — 20 крачки зад тях от време на време се показваха остриетата, които се потапяха веднага във водата.
— Да, това са акули — потвърди той.
— Това е най-голямата беда. Ако се нахвърлят, ще строшат лодката. Тогава с нас е свършено.
— Какво да правим?
— Ще трябва да седнем, за да бъде уравновесена лодката. Щом се покаже първата акула, ще я посрещнем с греблата. Тежко ни, ако не успеем да ги сплашим и пропъдим.
След това предложение братята седнаха в лодката и продължиха пътя си. Освен акулите имаше и друга опасност: лодките от острова можеха всеки момент да тръгнат по следите им, да ги заловят и върнат обратно. Като че точно сега акулите нямаха агресивни намерения. Може би бяха намерили достатъчно храна във водите на острова, тъй богати на риба. Сигурни в плячката си, те следваха спокойно лодката. По-късно сигурно щяха да вкусят месото на нещастните бретонци. Поне така изглеждаше по настойчивостта, с която плуваха след лодката.
Жан и Хари продължаваха да гребат неуморно по посока на юг. Когато първите слънчеви лъчи огряха морето, братята си отдъхнаха радостно. На линията на хоризонта само се очертаваха контурите на Дяволския остров.
— Слава богу! — каза Жан. — Докато стражата разбере за нашето бягство, ще минат няколко часа. В това време ние ще успеем да изминам още няколко мили.
— Така е — каза Хари силно угрижен. — И все пак опасността е неизбежна. Я погледни водата. Колко чудовища ни следват!
Когато Жан се обърна назад, лицето му пребледня, очите му се окръглиха от ужас и той целият се разтрепера.
Виждаха се четири огромни акули. Бяха отворили въоръжените си с три реда триъгълни зъби остри муцуни. Малките им очи с небесносин отблясък се втренчваха в двамата бретонци.
— Братко, бъди готов за нападение, само внимавай да не обърнем лодката — нареди Хари.
Една по-едра акула, вероятно по-гладна от другите, се нахвърли върху лодката, като се готвеше да нанесе удар и с опашката си.
Хари я забеляза навреме. Дигнал греблото, той успя да й нанесе страшен удар по муцуната. Острото гребло се впи в месото и й причини тежка рана.
Чудовището, което не очакваше такъв удар, издаде дълбока въздишка, прилична на ехо, и се потопи във водата. На повърхността се очерта голям кървав кръг.
— Върви в болницата, ако има такава за акули — извика Жан. — Сега чий ред е?
След малко друга акула, мислейки се за по-късметлийка от първата, се нахвърли върху лодката. Жан я посрещна със същата любезност и я накара да се върне още по-бързо назад.
— Дали има още, братко? — запита младият мъж.
— Ще видиш, че ще се върнат за отмъщение — рече Хари. — Готов ли си за нови гости?
— Греблото е здраво, ще издържи — отговори Жан. Известно време другите акули се задоволяваха само да следват лодката. Но като че дойде време и те да опитат късмета си — да обърнат лодката с удари на опашките и да хапнат от вкусното бретонско месо.
Тогава дойде непосилната страшна борба. Двамата братя удряха бясно наляво и надясно, като викаха колкото им глас държи, за да сплашат морските чудовища. А те, макар и ранени, продължаваха да нападат упорито. Бяха убедени, че крайната победа е тяхна. Не искаха тъй лесно да изпуснат вкусната плячка.
Още малко и братята щяха да се намерят във водата, а след това — в страшните зъби на чудовищата. Загубил надежда, че ще спечелят битката, Хари обърна глава встрани. Очите му запламтяха, погледът му се оживи. Забелязал бе, че към тях се насочва малък кораб.
— Братко! — извика той. — Идва помощ! Кураж! Удряй здраво!
Увлечени в битката с акулите, те не бяха забелязали идващия кораб.
Капитанът ги забеляза отдалеч и разбра критичното положение, в което се намираха двамата. Той насочи кораба към лодката. Отначало помисли, че това са корабокрушенци. Корабът се приближи до лодката и братята забелязаха как моряците спуснаха голяма лодка и бързо загребаха към тях.
— Помощ! — извика Жан, който бе капнал от битката си с акулите.
— Кураж, кураж! — отвърна глас от кораба. — Идваме на помощ!
За миг голямата лодка, карана от шест човека, въоръжени с карабини и дълги копия, се появи На няколко крачки от озверелите акули. Чуха се чести гърмежи. Водата наоколо почервеня и акулите напуснаха полесражението. Моряците прибраха братята в лодката и ги отведоха на кораба.
Капитанът ги посрещна любезно. Беше английски кораб, който неведнъж бе спасявал живота на нещастни корабокрушенци или нападнати от акули хора. Спасени по чудо, Жан и Хари бяха откарани в Ямайка, откъдето писаха на нещастната си майка.
А истинският убиец бе открит, заловен и четири месеца по-късно обезглавен на публично място.
Безкрайна беше радостта на старата майка, която прегръщаше синовете си. Сълзите мокреха старческите бузи, а треперещите ръце галеха косите на двамата щастливци, които също плачеха от радост. Сцената бе тъй трогателна, че никой от присъствуващите не можа да сдържи сълзите си.
Правителството на Франция изкупи сторената съдебна грешка, като отпусна голяма парична помощ на семейство Пинард.
Мъките и преживените ужаси бяха забравени за няколко месеца. Братята заживяха предишния си живот, пълен с труд, и отново бяха сочени за пример на цялото село.
Информация за текста
Emilio Salgari
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24 юни 2007
Книжното тяло предостави Венцислав Пейчев.
Публикация:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
РАЗКАЗИ, второ издание
Превод Ев. Фурнаджиев, Ж. Маринов, Т. Чилев
Поредица романи и повести — Издателска къща „Лакрима“ София, 1991
Редактор — В. Антонова
Худ. оформление — П. Мутафчиев
Худ. редактор — М. Узунов
с/о Jusautor, София
