в кабинета си, елегантно украсен с ловни трофеи.
Посочи му удобното кресло и след като напълни две чаши с вермут, седна, казвайки с известно вълнение, което напразно се стараеше да скрие:
— Говорете, господин Томсен. Вярно ли е, че всичките са загубени?
— Не знам дали всички са загубени, но че се е случило някакво нещастие, вече съм сигурен, защото онова дърво, което намерих, беше част от носа на кораба и името му се четеше съвсем ясно.
— Разкажете ми всичко, господин Томсен.
— Но да ви попитам нещо преди това, господин Фойн.
— Моля, кажете.
— „Гьотеборг“ във вашата флота ли беше?
— Да…
— Но… не се завърна нито един кораб от флотата ви?
— Само първата част, която беше отплавала към Острова на мечките. Не и втората, която се беше отправила към Шпицберген.
— От колко кораба се състоеше втората?
— От два: „Торнеа“ и „Гьотеборг“.
— Колко души имаше на тези кораби?
— Шестдесет и седем.
— По дяволите… Параходи ли бяха?
— Не, и двата бяха кораби с платна. Параходите задържам тук, при мене, за да мога да ги използвам за риболов по бреговете на Финмарк и на Варангерфиорд. Тази година китовете бяха малко по нашите брегове и аз имах лошата идея да изпратя корабите си много по на север, след като ми съобщиха, че китовете изобилствали между Острова на мечките и Шпицберген.
— Вярно са ви осведомили, господин Фойн. И аз бях около Острова на мечките, където само за шест седмици налових определеното количество китове.
— Но, моля ви, разкажете ми какво се случи?
— Преди двадесет и седем дни намерих онова парче дърво, за което вече ви казах. Намерих го в единадесет часа преди обяд, на четиридесет мили от Острова на мечките, край северните брегове. Както ви казах, връщах се с пълен товар и бързах да напусна онези места, защото бяха започнали да стават опасни. От Шпицберген се отделяха цели планини от лед, плуваха на юг, и бяха толкова много, че се опасявах да не ме принудят да презимувам сред океана. На пети август, когато моята шхуна плаваше между две редици айсберги, се блъсна в нещо… Стори ми се, че носът се е ударил в един от онези ледени блокове, които едва се показват над водата и които ние наричаме пакс. Но след като видях, че до кораба се плъзна нещо черно, заповядах на моите моряци да свият платната и да спрат кораба. Веднага забелязах, че това са части от някакъв кораб. Спуснахме малката лодка и аз отидох да видя какво е. Както ви казах вече, това бяха останки от носа на един кораб, една стена, половин мостик и цялата горна част с кърмилното колело, счупено надве. Върху стената със златни букви пишеше: Гьотеборг-Вадзо. Помислих веднага, че това може да е някой от вашите кораби, затова проучих внимателно отломъците, за да узная дали корабът е бил разрушен от сблъскване с някой айсберг или се е ударил в брега. Моите проучвания не отидоха напразно. Сега със сигурност мога да твърдя, че „Гьотеборг“ се е ударил в брега на някой от островите на Шпицберген например.
— Но как дойдохте до това заключение? — запита Фойн учуден.
— Много просто, господине. Цялата горна част беше все още напръскана с кал. Ако „Гьотеборг“ беше разрушен от сблъсък с някой голям айсберг, тези отломъци нямаше да бъдат толкова кални.
— Наистина, имате право — отвърна Фойн и се замисли. — Господин Томсен, по време на вашите пътувания имахте ли случаи на страшни морски бури?
— Да, претърпяхме тежки бури. Спомням си големите вълни, които връхлитаха от Шпицберген, и страха, че там морето е разбунтувано.
— Мислите ли, че моите два кораба са се загубили?
— Кога обикновено се завръщат?
— Към средата на август.
— Винаги ли?
— Винаги, господин Томсен.
— Лош знак е това, щом тези два кораба все още не са тука. За „Гьотеборг“ вече знаем, че няма да се завърне, но за „Торнеа“?… Господин Фойн, мога ли да ви дам един съвет?
— Кажете.
— Ако искате да спасите хората, въоръжете един от вашите най-добри кораби и го изпратете до Шпицберген, но веднага, без да губите време. Може да достигне до островите, преди големите ледове да са блокирали бреговете там.
— Наистина, но кой би се осмелил да замине на север в началото на септември? На Шпицберген вече е започнала зимата.
— Кой ли?… — каза капитанът китоловец, като гладеше брадата си и гледаше Фойн право в очите. — Аз приключих моята работа, закарах кораба си в Хамерфест, за да го подготвя за следващото пътуване. Продадох уловените китове, затова сега съм съвсем свободен. Не ме е страх от студа, нито ще ми е неприятно да прекарам зимата на Шпицберген. Казаха ми, че там има много елени и тюлени, затова си мисля, че наравно с услугата, ако ми разрешите да я сторя за вас, ще задоволя и собствените си интереси. Какво ще кажете за предложението ми, господин Фойн?
Глава II
НА БОРДА НА „ТОРПА“
Господин Фойн не очакваше такова предложение. Той знаеше много добре, че тази експедиция, в началото на зимата, можеше да струва живота на смелия мъж. Протегна десница и каза развълнуван:
— Благодаря ви, господин Томсен.
— За какво? — запита китоловецът. — Ще ви направя само една малка услуга. Всъщност ще си свърша и моята работа.
— Вие сте един много смел мъж.
— Аз съм само човек на морето, такъв, какъвто бяхте и вие.
— Но мислите ли за големите опасности, с които ви предстои да се справите?
— О, не се тревожете. Аз съм стар приятел па ледовете.
— Но ако ви блокират?
— Знам, и ще прекарам зимата на Шпицберген заедно с вашите нещастни моряци. Ще имам достатъчно време, за да напълня кораба си с тюленова мас.
— Ще ви дам най-добрия си кораб и всичко, което наловите, ще бъде за вас. Освен това ще ви дам заплата, двойно по-голяма от тази, която давам на моите капитани.
— Оставете това, господин Фойн. Ще се задоволя само с улова си и много ще се радвам, ако мога да доведа вашите моряци.
— Кажете ми, господин Томсен, познавате ли добре Шпицберген?
— Да, бил съм там вече два пъти.
— Мислите ли, че ще можете да презимувате на тези острови?
— Предполагам, че ледовете не ще ми позволят да се завърна, но вие не се безпокойте. Зимувал съм вече на остров Ян Маен, както и на Острова на мечките.
— Колко човека ще ви трябват?
— Ще ми стигнат двадесет и пет или тридесет души.
— Ще ви дам и четирима китоловци. Може да срещнете китове, а това ще увеличи улова ви.
— Не бих се отказал от тях — засмя се Томсен.
— Тогава да не губим време… но…
— Какво?
— Ще приемете ли един мой приятел?
— С удоволствие. За кого става дума?
